— Този приятел Агостино — започна той, докато й помагаше в кухнята да приготвят вечерята, което се изразяваше главно в слагане на чинии и прибори — е страхотен, изумителен старец. Наистина си струваше да отида при него. — И й разказа всичко, което бе запомнил от думите на стария боксьор.
Тя го караше да повтаря цели изречения — „използвай неговите думи, ако можеш, Уесли“, — сякаш се опитваше да ги запамети, да улови интонацията в гласа на човека, ритъма на речта му, да си представи как точно е изглеждал.
— В родната Сицилия сигурно е щял да опожарява ниви и да отвлича девойки. Горкият човек, да стои в Бостън и да раздава пощата — каза тя и добави: — Днес получих в службата новини за тебе. Бях писала писмо до един журналист в Елизиум, Охайо, който от време на време ни сътрудничи, когато се случи нещо интересно в този край на страната. Мисля, че е открил онази „Клотилд“, на баща ти.
— Как е успял, дявол да го вземе? — смая се Уесли, макар че след като Алис бе открила Доминик Джоузеф Агостино, той не виждаше как някой би могъл да се изплъзне от „Тайм“, ако списанието реши да го засече.
— Изглежда, в Елизиум е имало доста скандален развод преди години — предположи Алис. — Един уважаван гражданин на име Харолд Джордах — името, вярвам, ти е познато? — усмихна се тя над чинията със студени закуски.
— О, хайде, продължавай — подкани я той.
— Та, съпругата му завела дело за развод, защото го хванала в леглото с прислужницата. В Елизиум, Охайо, се вдигнал голям шум и нашият сътрудник, казва се Фаръл и ако имаш време, можеш да му се обадиш, е отразявал събитието в местния вестник, Фаръл разправя, че съпругата си осигурила голяма сума пари, къща, половината от семейния бизнес плюс издръжка и наказала с публично презрение една жена. И всичко това в някакво си благочестиво градче Елизиум! Досещаш ли се как се казва жената, хваната flagrante delicto?
— Ти ми кажи — отвърна Уесли, макар че се досещаше за името, както и за значението на flagrante delicto.
— Клотилд — извика победоносно Алис. — Клотилд Девро. Държи пералня на същата улица срещу редакцията на Фаръл. Записала съм адреса й. Как ти се струва?
— Утре тръгвам за Охайо — отсече Уесли.
Той стоеше пред пералнята на заспалата уличка. От автогарата се обади по телефона в гаража на Джордах с намерението да види за няколко минути прачичо си Харолд, преди да потърси Клотилд Девро. Искаше първо да приключи с грозната част. Когато най-сетне вдигна телефона и чу кой се обажда, Харолд Джордах се разкрещя в слушалката:
— Не искам да имам нищо общо с теб. Или с когото и да е от семейството. — Като крещеше, немският му акцент се усещаше много силно и думите му звучаха смешно. — Достатъчно неприятности съм имал от тия проклети Джордах, та ще ми държи влага за цял живот. Да не си посмял да си пъхаш носа тук или в къщата ми, защото ще извикам полицията. Не искам да имам нищо общо със сина на човека, който ми оскверни дома. Единственото хубаво, което мога да кажа за баща ти, е, че е мъртъв. Чуваш ли ме?
— Чувам — каза Уесли и затвори телефона.
Излезе от кабината, клатейки глава. Докато пътуваше с автобуса, му направи впечатление колко подреден и красив е градът — с грижливо поддържани тревни площи пред боядисаните в бяло двуетажни къщи в типичния за Нова Англия стил, с дървени църкви със заострени кули — и чак се зачуди как е възможно в такова приятно градче човек да се сърди толкова дълго време, колкото прачичо му Харолд. Разводът очевидно не се бе отразил благотворно на нрава му. И докато крачеше към пералнята, чийто адрес Алис му бе дала, той разсеяно си мислеше колко добре биха се сработили прачичо му Харолд и собствената му майка.
Пералнята беше част от верига ателиета за услуги и не се отличаваше по нищо от други сродни заведения — през голямата остъклена витрина се виждаха редица перални машини и столове пред тях, на които седяха жени и си говореха, докато чакаха да им се изперат дрехите.
Уесли се поколеба, преди да влезе. Баща му говореше за Клотилд с такава тъга и копнеж по нейната красота и доброта, че му се струваше глупаво да мине покрай въртящите се машини и увлечените в разговор жени, да застане пред щанда, където стоеше една набита, ниска жена и подаваше прането на хората, и да каже: „Аз съм синът на баща си. Той ми каза, че много ви е обичал, когато е бил на моите години.“
Но нали не бе дошъл от Ню Йорк чак в Охайо, за да зяпа през витрината на някаква пералня. Изправи рамене и влезе, без да обръща внимание на любопитните погледи на жените, които млъкнаха, за да го огледат, докато минаваше покрай тях.
Жената зад щанда беше с гръб към него; подреждаше на лавиците увити в хартия пакети с чисто пране. Ръцете й бяха голи и той забеляза, че са пълни и яки, с мургава кожа. Косата й беше черна като смола, небрежно вързана на тила, така че се виждаха силните мускули на врата й, когато подхвърляше пакетите. Беше облечена с широка басмена рокля, от която гърбът и раменете й изглеждаха още по-широки. Изчака, докато тя нареди пакетите.
— Кажете — обърна се любезно жената.
Имаше широко лице с високи скули и бакърен тен, а като видя черната като смола коса и хлътналите черни очи, на Уесли му се стори, че пред него стои индианка. Спомни си как баща му разправяше, че тя сигурно имала индианска кръв, останала от някакво племе в канадската пустош. Жената му се стори много стара.
— Търся мисис Девро, мисис Клотилд Девро — каза той.
Тя се взря в него, без да се усмихва, изучавайки го леко намръщена, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Познах те. Ти си синът на Том Джордах.
— Да.
— Велики боже — извика тя и се засмя. — Помислих, че виждам призраци. Че в пералнята ми бродят духове. — И отново се разсмя. С плътен, гърлен глас. С този смях тя му стана симпатична, но, честно казано, не можеше да види красотата в тази застаряваща, пълна жена, която баща му някога бе открил.
— Наведи се, моля те — каза тя.
Уесли се наведе, а тя хвана лицето му с две ръце в меките си силни длани, вгледа се в него внимателно, отблизо и после го целуна по челото. Той чу зад гърба си как една от жените се изхили.
Клотилд го пусна и той се изправи, но продължаваше да усеща докосването на меките й устни по челото си. Тя се усмихна замечтано и тъжно и каза тихо:
— Боже мой, синът на Том да дойде в този град. — И взе да си сваля престилката, която носеше над басмената рокля. — Сега ще излезем. Тук не можем да говорим. Сара, ела, моля те! — извика тя към дъното на помещението, зад лавиците с пакетите.
Една руса млада жена с чорлава коса пристъпи бавно напред и Клотилд й каза:
— Сара, приключвам с работата за днес. И без това остава един час, докато затворим, а имам важна среща. Замести ме тук и после заключи, чуваш ли?
— Да, мадам — отвърна жената.
Клотилд закачи престилката и направи нещо на косата си, така че тя се спусна до раменете й. Сега заприлича още повече на индианка. Отмести страничния плот на щанда и излезе. Имаше широк ханш, пълни гърди, дебели, яки крака и изведнъж болезнено напомни на Уесли за Кейт.
Докато минаваха край седналите жени, които сега открито ги гледаха, изкривили устни в злобна усмивка, Клотилд го хвана под ръка. Като излязоха навън, тя каза:
— Откакто се гледа делото за развода, дамите в града ме зяпат, сякаш съм Вавилонската блудница. — Тръгнаха по улицата, но тя не му пусна ръката. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Божичко, колко е хубаво да излезеш на чист въздух, след като цял ден си мирисал мръсно пране. — И го погледна косо. — Нали си чул за делото?
— Да. Чрез него открих къде си — каза той.
— Така е, всяко зло за добро — отвърна Клотилд. — Знам, че баща ти е умрял — продължи тя с равен глас, сякаш страданието, което този факт й бе причинил, отдавна е било изживяно. — Прочетох, че два пъти
