— Е, щом толкова искаш.
Тя направи гримаса. Извади химикалката и тефтерчето и записа нещо. После му го подаде и попита:
— Доволен ли си?
Уесли погледна сериозно написаното и каза:
— Да.
Тя прибра тефтерчето в чантата си.
— Сега, след като съм герой от книга, трябва ли да се държа по някакъв специален начин? — попита той. — Трябва ли да си меря думите, да спасявам девици, изпаднали в нещастие, или да правя разни други изключителни неща?
— Дръж се, както си искаш — отговори тя. Но като видя, че той се усмихва и се опитва да се шегува с нея, също се разсмя. — Само не се прави на по-умен, отколкото си.
Пътуваше към Порт Филип. Защо да не тръгна оттам, откъдето всичко е започнало, каза си той, когато Алис установи, че Тиодор Бойлан е още живи се намира в Порт Филип. Баща му Томас му бе разказал нещичко за връзката на Бойлан със семейството, а до Порт Филип имаше само два часа път с влак.
Сега Уесли беше спретнато облечен с тънки вълнени панталони, спортно сако и хубави кафяви обувки от „Блумингдейл“. Алис настоя да си подстриже косата, немного късо, но да я изравни. Изглеждаше доволна, че се е настанил в малкото й апартаментче в Уест Сайд, близо до парка. Разправяше, било тъжно да живее човек сам и с нетърпение чакала да го види, като се прибере след работа. Когато вкъщи идваха млади мъже, с които излизаше, представяше го за свой братовчед от Средния запад, дошъл да й погостува за няколко седмици.
Докато чакаше Алис да му съобщи нови сведения за хората, от които се интересуваше, Уесли обикаляше града и се забавляваше. Ходеше често на кино, разглеждаше забележителности като Рейдио Сити Мюзик Хол, сградата на Обединените нации и ослепително пъстрия карнавал на Бродуей. Понякога вечер Алис го водеше на театър, където пред него се разкриваше цял нов свят, тъй като никога дотогава не бе присъствал на живо представление.
Когато и двамата оставаха в апартамента, Уесли се стараеше да не й се пречка, за да може тя да пише спокойно на машината в стаята си. Тя нито веднъж не му предложи да прочете нещо, което е написала, а и той не я разпитваше за това. Понякога се чувстваше странно, като седеше във всекидневната, четеше списания и слушаше пишещата машина, а в същото време знаеше, че някой пише за него или измисля някакъв образ, който би могъл да бъде неговият образ. От време на време Алис излизаше от стаята си, започваше да го гледа мълчаливо и продължително, сякаш го изучаваше и се опитваше да проникне в съзнанието му, после се връщаше и пак сядаше пред машината.
Всеки път, когато го заведеше на театър или на вечеря, той я караше да си записва в тефтерчето цената на билетите или на вечерята.
Влакът потракваше край река Хъдсън, отправен на север. Беше ясен слънчев ден, реката изглеждаше бистра и чиста и Уесли си помисли, че би било много хубаво, ако сега имаше една малка лодка — да я подкара по широките завои, покрай зелените скали и сънливите градчета, а вечерта да я остави край брега и тръгне да обикаля из тези градчета.
Видя голямата заплашителна сграда на затвора Синг Синг в Осининг и изпита чувство на близост към затворените там мъже, които броят годините, докато голямата река тече свободно под прозорците с решетки. Никога, каза си той, никога няма да попадна там. Каквото и да се случи.
Като пристигна в Порт Филип, взе такси и каза на шофьора:
— Имението на Бойлан.
Шофьорът любопитно го изгледа през страничното огледало, докато палеше мотора, и каза:
— От десет години не съм качвал пътник за там. На работа ли ще се хващаш?
— Не — отвърна Уесли. — Ще правя светско посещение.
Шофьорът издаде звук, за който беше трудно да се прецени дали е кашляне, или смях.
Докато минаваха през града, Уесли се загледа през прозореца. Градчето беше запуснато, улиците — зле поддържани, сякаш хората, които живееха в него, отдавна се бяха убедили, че са обречени на провал, и се бяха отказали да направят последен опит за разкрасяването на града си. Странно защо тази гледка напомни на Уесли за скитниците по пейките в парковете, които, след като се събудят, проговарят като културни, добре образовани хора.
Портата на имението беше счупена, вратите висяха на пантите, алеята с чакъл, водеща по хълма към къщата, беше осеяна с дупки, тревата наоколо бе избуяла, а живият плет отдавна не беше подкастрян. Самата къща приличаше на умалено копие на Синг Синг.
— Изчакай малко — каза Уесли на шофьора, след като слезе от таксито и му плати. — Искам да видя дали ще ме приемат.
Натисна звънеца на входната врата. Не чу никакъв шум отвътре, изчака и пак натисна звънеца. Докато чакаше, взе да оглежда наоколо. Бурените по поляните бяха високи до кръста, а оградата — обрасла с дива лоза.
Изминаха няколко минути и тъкмо се канеше да се качи в таксито и да се върне в града, вратата се отвори. На прага се показа приведен стар човек с раирана жилетка на иконом, който се взря в Уесли.
— Да?
— Бих искал да говоря с мистър Бойлан, моля.
— За кого да съобщя?
— Мистър Джордах — отвърна Уесли.
Старият човек напрегнато се взря в него, дори се наведе напред, за да го види по-добре.
— Ще проверя дали мистър Бойлан е тук — каза и затвори вратата.
Шофьорът нетърпеливо натисна клаксона.
— Изчакай само една минутка — извика Уесли.
След трийсет секунди вратата отново се отвори.
— Мистър Бойлан ще ви приеме — изрече старият човек.
Уесли махна с ръка на шофьора да тръгва, таксито заобиколи дупките пред къщата и се спусна по хълма.
Старият човек поведе Уесли по дълъг тъмен коридор и отвори една врата.
— Заповядайте, сър — каза и го пропусна да мине.
Уесли се озова в голяма стая, също тъмна поради спуснатите тежки завеси, макар че навън грееше слънце. Един мъж седеше в голямо кожено кресло и четеше книга. Две млади жени седяха на маса пред един от големите прозорци към терасата, откъдето проникваше слънчева светлина, и играеха карти. Когато Уесли влезе, те го изгледаха с любопитство. Макар че беше рано следобед, и двете бяха по нощници, наметнали пеньоари, украсени с волани.
Мъжът в коженото кресло бавно се изправи, остави внимателно книгата, както бе разтворена, на страничната облегалка с корицата нагоре и каза:
— Мистър Джордах значи? — Гласът му прозвуча сухо.
— Да, сър — отговори Уесли.
— Джордах — повтори мъжът. — Знам това име — пискливо се изсмя той. — Аз съм Тиодор Бойлан. Седнете. — И посочи второто кресло с широки странични облегалки, разположено точно срещу неговото. Не протегна ръка за поздрав. Светлоруса коса, явно боядисана, увенчаваше покритото с бръчки, потреперващо старческо лице с остър нос и воднисти очи.
Уесли седна сковано, чувстваше се неловко, усещайки върху си вперените погледи на двете жени.
— Чие отроче сте вие? — попита Бойлан и отново седна. — На търговския принц или на разбойника?
— На Томас — отговори Уесли. — Баща ми е Томас Джордах.
— Вече покойник — кимна Бойлан одобрително. — Престоят му на този свят не беше дълъг. Картите го показаха. Убит — обърна се той към жените до прозореца. — В една красива част на света. — Сетне злобно присви очи и попита: — Какво искате?
