Без да се колебае, Том се пресегна и както беше коленичил, замахна и с опакото на ръката удари силно Съни. В последвалата борба Том спечели славата си. Разцепи веждите и устните на Съни, а накрая го завлече при душовете и го държа цели пет минути под студената вода. Оттогава, появеше ли се Том във физкултурния салон, компанията му правеше място.
Тази вечер нямаше игра на зарове. Един дългурест двадесетгодишен младеж на име Пайл, постъпил доброволно в армията още в началото на войната, показваше някаква самурайска сабя и разправяше как я е пленил на един от Соломоновите острови — Гуадал-канал. Бяха го уволнили, след като на три пъти беше боледувал от малария и едва не бе умрял. И досега беше силно прежълтял.
Том слушаше скептично Пайл, който разправяше как хвърлил една ръчна граната в някаква пещера просто за да види какво ще стане. Отвътре се раздал писък, Пайл пропълзял с пистолет в ръка и видял един мъртъв японски капитан — на кръста му висяла сабята. На Том това приключение му напомняше по-скоро подвизите на Ерол Флин в Холивуд, отколкото подвизите на някой младеж от Порт Филип в Тихия океан. Но не каза нищо, защото не беше в настроение да се бие, особено с човек, който изглеждаше толкова болен и прежълтял.
— Две седмици по-късно — продължаваше Пайл — отрязах главата на един японец с тази сабя.
Том усети, че някой го дърпа за ръкава. Беше Клод, облечен както обикновено с костюм и връзка; в ъгълчетата на устните му се беше събрала слюнка.
— Слушай — прошепна Клод, — имам нещо да ти кажа. Ела да идем навън.
— Чакай малко — каза Том. — Искам да чуя тази история.
— Бяхме превзели острова — разправяше Пайл, — но все още имаше японци, които се криеха, излизаха нощем, стреляха из околностите и убиваха наши момчета. На командира му омръзна и три пъти на ден взе да праща патрули. Каза ни да очистим и последния японец от острова. Та веднъж, когато и аз, участвувах в такава патрулна група, видяхме един японец, който се канеше да прегази някаква рекичка, и решихме да му видим сметката. Той беше леко ранен, седеше, хванал главата си с ръце, и говореше нещо на японски. В групата нямаше офицери, а само един ефрейтор и шест момчета от нашите. Аз им казах: „Слушайте, момчета, дръжте го тук, аз ще ида да си взема самурайската сабя и ще извършим истинска екзекуция.“ Ефрейторът малко се страхуваше, защото заповедта беше да ги хващаме в плен, но, както ви казах, офицери нямаше, а и в края на краищата тези гадове през цялото време режеха главите на нашите момчета, затова гласувахме, вързахме негодника и аз се върнах да си взема самурайската сабя. Накарахме японеца да коленичи, както му е редът, и той се смъкна на колене, сякаш цял живот беше правил това. Тъй като сабята беше моя, трябваше аз да свърша работата. Замахнах отвисоко и. — прас! — главата му се търкулна като кокосов орех по земята, с широко отворени очи. Кръвта бликна сигурно на триста метра височина. С тази сабя — каза Пайл, галейки нежно оръжието — шега не бива, честна дума.
— Измишльотини — обади се Клод високо.
— Какво? — попита Пайл, премигайки. — Какво каза?
— Казах измишльотини — повтори Клод. — Никога не си отрязвал главата на никакъв японец. Бас ловя, че си купил тази сабя от някой магазин за сувенири в Хонолулу. Брат ми Ал те познава и ми каза, че те е страх и заек да убиеш.
— Слушай, малкия — каза Пайл, — ако не млъкнеш и не се махнеш оттук, макар и да съм болен, такъв бой ще ти хвърля, че ще ме помниш цял живот. Никой няма право да ме обижда, че разправям измишльотини.
— Хайде почвай — каза Клод. Той си свали очилата и ги сложи в малкото джобче на сакото си. Изглеждаше трогателно беззащитен.
Том въздъхна. Застана пред Клод и каза: — Който иска да се разправя е приятеля ми, трябва първо да дойде при мен.
— Нямам нищо против — отвърна Пайл и подаде сабята на едно от момчетата. — Малък си, но си нахакан.
— Откажи се, Пайл — каза момчето, което държеше сабята. — Той ще те убие.
Пайл погледна неуверено заобикалящите го лица. Той долови в тях някакво сериозно предупреждение.
— Не съм се върнал от война чак от Тихия океан, за да се разправям с малки деца, и то в родния ми град — каза той високо. — Дай ми сабята, че в къщи ме чакат.
Това означаваше отбой. Компанията се разпръсна мълчаливо и мъжката тоалетна остана на разположение на Том и Клод.
— За какво ти трябваше всичко това? — попита Том ядосано. — Той не правеше нищо лошо. А и те никога нямаше да го оставят да се бие с мен.
— Исках просто да им видя физиономиите — отговори Клод, потен и ухилен. — Това е. Всичко се свежда до силата. Грубата сила.
— Някой ден ще ме убият заради твоята груба сила — каза Том. — И какво, по дяволите, имаше да ми казваш?
— Видях сестра ти — каза Клод.
— Браво, видял сестра ми. Че аз я виждам всеки ден. Понякога и по два пъти на ден.
— Видях я пред магазина на Бърнстайн. Разкарвах се с мотопеда и минах повторно през същото място, за да се уверя, че е тя качи се в голям открит буик, един мъж й държеше отворена вратата на колата. Сигурен съм, че тя го чакаше пред „Бърнстайн“.
— Е, голямо чудо — каза Том. — Повозила се е на буик.
— А не искаш ли да знаеш кой караше буика? — Зад стъклата на очилата очите на Клод светеха радостно при мисълта, че е разкрил такава тайна. — Ще умреш, ако разбереш.
— Няма да умра. Кажи кой.
— Мистър Тиодор Бойлан — каза Клод. — Ето кой. — Виждаш ли как човек може да се издигне в обществото?
— Кога ги видя?
— Преди един час. Оттогава те търся.
— Сигурно я е закарал в болницата. Тя дежури там вечер.
— Тази вечер тя не е в никаква болница, приятел — каза Клод. — Аз ги проследих донякъде с мотопеда. Те тръгнаха по пътя към хълма. Към неговата къща. Ако искаш да откриеш сестра си тази вечер, съветвам те да я потърсиш в имението на Бойлан.
Том се колебаеше. Друго щеше да е, ако Гретхен беше тръгнала с някой свой връстник към реката по алеята на влюбените, за да се целува с него в колата му. Щеше да я дразни след това. „Отвратителен си.“ Да си върне за тези думи. Но с такъв възрастен мъж като Бойлан, който е важна клечка в града… По-добре да не се бърка в тази работа. Човек никога не знае докъде може да доведе такова нещо.
— Ще ти кажа само продължи Клод, — че ако беше моя сестра, щях да проверя каква е историята. Този Бойлан се ползува с лошо име в града. Не знаеш какви неща приказват за него баща ми и вуйчо в къщи, когато мислят, че не ги чувам. Сестра ти може да си има и големи неприятности…
— Мотопедът ти тук ли е?
— Да. Ама ни трябва малко бензин. — Мотопедът беше на Ал, брата на Клод, който преди две седмици бе заминал войник. Ал се беше заканил да пребие от бой брат си, ако разбере, че е карал мотопеда му, но щом родителите му излезеха вечер, Клод изваждаше мотопеда от гаража, преливаше малко бензин от втората семейна кола и обикаляше около час из града, като се криеше от полицията, защото беше още малък и нямаше позволително.
— Добре — каза Том, — хайде да погледнем какво става на хълма.
Клод винаги носеше преметнат на мотопеда един дълъг гумен маркуч; отидоха зад училището, където беше тъмно, отвориха резервоара на един паркиран там шевролет, Клод пъхна маркуча в отвора и силно засмука — бензинът потече и резервоарът на мотопеда се напълни.
Том седна зад Клод и мотопедът запърпори през разни задни улички към покрайнините на града, а после се заизкачва по дългия виещ се път нагоре към хълма, където беше имението на Бойлан.
Стигнаха главния вход — огромна желязна врата с две разтворени крила, разделяща дълга каменна ограда, която, изглежда, се простираше на километри и в двете посоки — и оставиха мотопеда зад някакви храсти. По-нататък трябваше да вървят пеша, за да не ги чуят. Отпред имаше и къщичка за пазач, но
