ръкавица. Когато Гретхен се приближи до него, той я изгледа замислено.
— Ще ти купя една червена рокля — каза той. — Яркочервена, за да подчертава прекрасния цвят на лицето ти и буйната ти черна коса. Когато влезеш някъде, мъжете ще падат на колене.
Тя се засмя — нейният цвят беше червеният. Точно така трябва да говори един мъж.
Хвана го подръка и се запътиха към колата.
Той вдигна гюрука, защото беше захладняло; караше бавно на юг, дясната му ръка, оставена предвидливо без ръкавица, лежеше на седалката върху нейната. Всички прозорци на колата бяха затворени и вътре беше уютно. Усещаше се сладникавият аромат на изпития от тях алкохол, примесен с миризмата на кожа.
— А сега ми кажи — какво в същност правеше на Речното пристанище? — попита я той.
Тя се изсмя.
— Този смях не е невинен — каза Бойлан.
— Причината за отиването ми там не беше невинна — отговори тя.
Известно време той продължи да кара мълчаливо. Пътят беше пуст, дълги ивици сенки и бледа слънчева светлина се редуваха по ограденото с дървета шосе.
— Аз чакам — каза Теди.
Защо не? — помисли си тя. В този благословен следобед всичко можеше да се каже. Двамата не трябва да премълчават нищо. Те са се издигнали над дребнавата лицемерна скромност. Започна да говори, отначало колебливо, после се отпусна, особено когато взе да обяснява какво се бе случило в болницата.
Описа двамата негри — самотни и сакати, единствените чернокожи в отделението, — разказа как Арнълд се държал винаги много сдържано и възпитано и никога не я е наричал с първото й име, както правели другите войници, как четял книгите, които му давала, и изглеждал толкова интелигентен и тъжен, заради раната си и любимата му в Корнуол, която не му писала. След това разказа как една вечер, когато всички спели, той я сварил сама и как разговорът им завършил с предложението на двамата негри и за осемстотинте долара.
— Ако бяха бели, щях да се оплача на полковника — каза тя, — но сега…
Теди, хванал волана, кимна разбиращо, но не каза нищо, а само подкара по-бързо колата по широкото шосе.
— Оттогава не съм ходила в болницата — продължи тя. — Просто не мога. Помолих баща ми да ме пусне в Ню Йорк. Не можех да се примиря, че ще остана в същия град с този човек, който ми каза такива неща. Но баща ми… С него наглава не може да се излезе. А и аз естествено не можех да му кажа истината. Той щеше да отиде в болницата и с голи ръце да убие и двамата. А тази сутрин… просто се оказах в автобуса. Нямах намерение да отивам в онази къща, но исках да разбера дали те са там, дали наистина има мъже, които постъпват така. След като слязох от автобуса, зачаках на шосето. Купих си една кола, пекох се на слънцето… после… Може би щях да повървя малко по пътя. Може би щях да стигна до къщата. Просто да видя. Знаех, че съм в безопасност. Даже и да ме видеха, можех лесно да избягам. Те едва вървят с куците си крака…
Колата намали ход. Докато говореше, тя гледаше обувките му под таблото на колата. Сега вдигна очи и разбра къде се намират. Бензиностанцията. Магазинът. Не се виждаше жива душа.
Колата спря в началото на чакълестия път, който водеше към реката.
— Това беше една игра — каза тя, — глупава, жестока, момичешка игра.
— Лъжеш — каза Бойлан.
— Какво? — попита объркано тя. В колата беше ужасно горещо и задушно.
— Ти ме чу малка моя — отговори Бойлан. — Лъжеш. Не е било никаква игра. Ти си щяла да отидеш там и да легнеш с тях.
— Теди — каза тя, задъхвайки се, — моля те… отвори прозореца. Не мога да дишам.
Бойлан се пресегна и отвори вратата от нейната страна.
— Хайде — каза той. — Тръгвай, малка моя. Те са още там. Приятно прекарване. Сигурен съм, че ще преживееш нещо, за което ще си спомняш цял живот.
— Моля те, Теди… — Чувствуваше се много замаяна, гласът му ту заглъхваше в ушите й, ту отново закънтяваше.
— Не се тревожи за връщането у дома — каза Бойлан. — Аз ще те чакам. Нямам какво да правя. В събота следобед всичките ми приятели са извън града. Тръгвай. Ще ми разкажеш, като се върнеш. Ще ми бъде много интересно.
— Трябва да изляза — каза тя. Главата й сякаш се разпъваше и свиваше и тя чувствуваше, че се задушава. Излезе със залитане от колата и разтърсвана от конвулсии, повърна на пътя.
Бойлан седеше неподвижно зад волана, вперил поглед право напред. Когато спря да повръща и изтощителните пристъпи намаляха, той рязко извика:
— Хайде, идвай тук.
Изтощена и разтреперана, със студена пот по челото, закрила устата си с ръка, за да не усеща миризмата, тя се добра до колата.
— Вземи, малка моя — каза Бойлан нежно и й подаде голямата цветна копринена носна кърпа от малкото джобче на сакото си. — Използувай я.
Тя избърса устата си и попи потта от челото си.
— Благодаря — прошепна Гретхен.
— А сега какво наистина искаш да правиш? — попита той.
— Да си отида у дома — изхълца тя.
— Не можеш да си отидеш у дома в това състояние — каза той и подкара колата.
— Къде ме водиш?
— В моята къща — отговори той.
Тя беше твърде изтощена, за да спори, облегна глава на седалката и затвори очи; колата летеше бързо по шосето на юг.
В банята Гретхен дълго плакна устата си с тоалетна вода с аромат на канела, а после спа омаломощена два часа в леглото му; същата вечер той я направи своя любовница. След това я закара мълчаливо в къщи.
В понеделник в девет часа сутринта, когато отиде на работа, на бюрото я чакаше продълговат прост бял плик, на който беше напечатано на машина името й, а в единия край беше надраскано „Лично“. Тя отвори плика. В него имаше осем банкноти по сто долара.
Той сигурно е станал призори, за да стигне в града и да влезе в заключената фабрика, преди някой да се е явил на работа.
ГЛАВА ТРЕТА
В класната стая беше тихо, чуваше се само забързаното скърцане на писалките по листовете. Мис Льоно седеше на бюрото си, четеше и от време на време вдигаше глава да огледа стаята. Беше дала на учениците си за половин час да напишат съчинение на тема „Френско-американската дружба“. Приведен над тетрадката си на чина в дъното на стаята, Рудолф трябваше да си признае, че макар и красива и без съмнение истинска французойка, мис Льоно не се отличава с особено богато въображение.
За правописна грешка или за неправилно поставено ударение оценката се намаляваше с половин единица, а за граматическа грешка — с цяла. Съчинението трябваше да бъде най-малко три страници.
Рудолф изписа бързо трите страници. Той беше единственият ученик в класа, който системно получаваше много високи бележки на съчинения и диктовки, а на последните три контролни беше изкарал отличен. Беше толкова добър по езика, че мис Льоно стана подозрителна и го попита дали родителите му не са французи. „Джордах — каза тя. — Това не е американско име.“ Недоверието й го наскърби. Той искаше да се отличава от хората около себе си в много отношения, но не и в американския си произход. Рудолф каза на мис Льоно, че баща му е германец, но че в къщи говорят само английски и много рядко се чува по някоя немска дума.
— Сигурен ли си, че баща ти не е роден в Елзас? — настояваше мис Льоно.
