да не забележи, че се е изчервила.
— Какво, за бога, търсите чак тук? — Гласът му прозвуча покровителствено. Говореше така, сякаш се забавляваше от това неочаквано откритие — едно красиво момиче на високи токове само край гората.
— Такъв прекрасен ден е. — Тя почти заекваше. — Аз често си правя малки екскурзии, когато съм свободна следобед.
— Съвсем сама? — попита недоверчиво той.
— Обичам природата — отговори тя неубедително. Сигурно му изглеждам пълна глупачка, помисли си Гретхен. Видя как той се усмихна, като погледна обувките й с високи токове. — Качих се на автобуса ей така, изведнъж — продължи да измисля тя без всякаква надежда. — Сега го чакам да се върна в града. — Чу зад себе си някакво шумолене и се обърна ужасена, сигурна, че са двамата войници, изгубили търпение и дошли да видят дали е пристигнала. Оказа се една катерица, която претича по чакълестия път.
— Какво има? — попита Бойлан, озадачен от нервните й движения.
— Помислих, че е змия. — Ох, всичко се провали, каза си тя.
— Доста сте страхлива за любител на природата — каза Бойлан сериозно.
— Само от змии се боя — отговори тя.
Това беше най-глупавият разговор, който бе водила някога в живота си.
Бойлан погледна часовника си.
— Знаете ли, има още доста време, докато дойде автобусът — каза той.
— Няма значение — отвърна тя, усмихвайки се широко, сякаш любимото й занимание в събота следобед беше да чака автобуси на края на света. — Тук е толкова хубаво и спокойно.
— Може ли да ви задам един сериозен въпрос? — попита той.
Ето започва, помисли си тя. Сега ще поиска да разбере кого чакам. И взе да прехвърля наум най- приемливия отговор. Чака брат си, една приятелка, една сестра от болницата. Мисълта й беше толкова заета, че не схвана какво я пита, макар че чу думите му.
— Извинявайте, не ви разбрах — каза тя.
— Попитах ви дали сте обядвали, мис Джордах.
— Аз не съм гладна, наистина… Аз…
— Елате — махна й той с ръка. — Каня ви на обяд. Ненавиждам да обядвам сам.
Послушно, като малко дете, изпълняващо заповедите на възрастните, тя пресече шосето зад буика; той се пресегна да отвори вратата и тя се качи в колата. Единственият човек, който употребяваше думата „ненавиждам“ в обикновен разговор, беше майка й. Наследство от сестра Катерин, старата учителка.
— Много мило от ваша страна, мистър Бойлан — промълви тя.
— В събота обикновено ми върви — каза той и запали мотора.
Тя нямаше представа какво иска да каже с това. Ако не й беше шеф в известен смисъл и при това толкова стар — най-малко четиридесет, четиридесет и петгодишен, — щеше да съумее да му откаже по някакъв начин. Сега съжаляваше за рискованата екскурзия из гората, която вече никога нямаше да се състои, за непристойната и неосъществена надежда двамата войника да я зърнат отнякъде и да почнат да я преследват… Куци индиански воини, тръгнали на лов. Осемстотин долара ще им струва това забавление.
— Чували ли сте за „Селската странноприемница“? — попита Бойлан, подкарвайки колата.
— Чувала съм — отговори тя. Знаеше, че това е малко заведение, построено на една скала над реката на около двадесет и пет километра оттук, за което се говореше, че е много скъпо.
— Там не е лошо — каза Бойлан. — Човек може да изпие бутилка хубаво вино.
Повече не разговаряха, тъй като той караше много бързо, а вятърът свистеше в откритата кола, развяваше косата й и я караше да присвива очи. През войната скоростта беше ограничена до шестдесет километра в час, за да се пести бензин, но, разбира се, човек като мистър Бойлан нямаше защо да се тревожи за такива неща като бензин.
От време на време Бойлан я поглеждаше и леко се усмихваше. Тя чувствуваше, че усмивката му е иронична — той естествено е разбрал, че го лъже още щом я е видял съвсем сама толкова далеч от града да чака като глупачка някакъв автобус, който ще пристигне чак след половин час. Той се протегна, отвори жабката, извади оттам чифт тъмни авиаторски очила и й ги подаде. „За вашите красиви сини очи“ — каза той, надвиквайки вятъра. Тя сложи очилата и се почувствува много елегантна, като киноартистка.
Някога, когато пътуването между Ню Йорк и околностите му ставало с дилижанси, „Селската странноприемница“ била пощенска станция, където сменяли конете. Сега сградата беше боядисана в червено с бели первази, а на поляната отпред стоеше на подпори голямо колело от стар фургон. То изразяваше убеждението на собственика на заведението, че американците обичат, докато обядват, обстановката да им напомня за миналото. Сякаш се намираха на стотици километри или на стотици години от Порт Филип.
Гретхен приреса косата си, използувайки огледалцето на колата. Чувствуваше се неловко и усещаше, че Бойлан я наблюдава.
— Най-прекрасното нещо, което един мъж може да види в живота си — каза той, — е как едно красиво момиче, вдигнало ръце, реши косата си. Сигурно затова толкова много художници са рисували такива картини.
Тя не беше свикнала да й говорят по този начин — нито съучениците й, нито младежите, които се мотаеха около бюрото й в службата, приказваха така и тя не знаеше дали това й харесва, или не. Струваше й се, че е намеса в личния й живот. Молеше се само да не се изчервява повече този ден. Понечи да си сложи малко червило, но той протегна ръка и я спря.
— Недейте — каза Бойлан авторитетно. — Имате достатъчно. Повече, отколкото трябва. Елате. — Той скочи от колата изненадващо пъргаво за човек на неговата възраст, заобиколи и й отвори вратата.
Какви маниери, помисли си тя машинално. И тръгна след него към входа на ресторанта — под дърветата бяха паркирани пет-шест други коли. Кафявите му обувки (всъщност те не бяха обувки, а ботуши за езда, както разбра по-късно) силно лъщяха. Бойлан носеше спортно сако от туид, сиви панталони от каша, а около врата си под меката вълнена риза имаше шалче вместо вратовръзка. Той е като излязъл от списание, мислеше си тя, просто не е истински. Какво търся аз с него?
Застанала до Бойлая, тя се чувствуваше старомодна и размъкната в морскосинята си рокля с къси ръкави, която толкова грижливо беше избрала сутринта. Сигурно той вече съжаляваше за’ поканата си. Но Бойлан отвори вратата пред нея я я докосна леко по лакътя, за да й покаже накъде е барът.
В бара, обзаведен като пивница от осемнадесети век, целият облицован в тъмен дъб, с оловни чаши и чинии по стените, имаше две други двойки. Двете жени бяха младички, облечени с велурени поли и тесни, прилепнали по тялото пуловери, и говореха кресливо и самоуверено. Като ги огледа, Гретхен си даде сметка колко едър бюст има и се прегърби, за да го прикрие малко. Двойките седяха на ниска масичка в единия ъгъл на помещението; Бойлан я поведе към бара и й помогна да седне на солидния висок дървен стол.
— Ето тук — каза той тихо. — По-надалеч от онези дами. Можем да минем и без тяхното чуруликане.
Негър в колосано бяло сако дойде да вземе поръчката им.
— Добър ден, мистър Бойлан — каза негърът тържествено. — Какво ще желаете, сър?
— Ах, Бърнард, вие ми задавате въпроса, на който философите се мъчат да отговорят откакто съществува светът — каза Бойлан.
Как се превзема, каза си Гретхен и малко се изненада, че може да си мисли така за човек като мистър Бойлан.
Негърът се усмихна почтително. Беше така изряден и безукорно чист, сякаш се готвеше да прави хирургическа операция. Гретхен го изгледа крадешком. Тук наблизо има двама твои събратя, помисли си тя, които няма да могат да обслужат никого днес.
— Мила моя — обърна се Бойлан към нея, — какво ще пиете?
— Все едно. Каквото кажете. — Изпитанията се увеличаваха. Откъде да знае какво да пие? Никога не беше пила нещо по-силно от кока-кола. Очакваше с ужас да донесат менюто. Положително щеше да е на френски. А тя беше учила испански и латински в училище. Латински!
— Впрочем, нали сте навършили осемнадесет години? — попита Бойлан.
