каменна ограда. Имаше, разбира се, прислуга.
— Ние сме като една империя — каза той. — Славата ни се носи от Атлантическия до Тихия океан, от покрития с борови гори щат Мейн до наситената с дъх на портокали Калифорния. Освен циментовия завод и завода за тухли и керемиди в Порт Филип има корабостроителници на Бойлан, петролни компании на Бойлан, заводи за тежко машиностроене на Бойлан — нашир и длъж из нашата велика страна; начело на всяко предприятие стои по един Бойлан — брат, вуйчо или братовчед, който доставя военни материали на любимото ни отечество и трупа печалби за себе си. Има даже един генерал-майор Бойлан, който в името на отечеството нанася ловки удари на Службата по снабдяването във Вашингтон. Семейство ли? Само да замирише във въздуха на пари, веднага отнякъде ще дотърчи някой Бойлан.
Тя не беше свикнала човек да говори така пренебрежително за собственото си семейство; смяташе, че роднините трябва да се уважават. На лицето й явно се изписа разочарование.
— Шокирах ви, нали? — каза Бойлан със същата присмехулна усмивка.
— Съвсем не — отговори тя. Мислеше за своето семейство. — Само в семейството може да се разбере доколко хората заслужават да се обичат един друг.
— О, аз не съм чак толкова лош — каза Бойлан. — Моите роднини притежават в излишество една добродетел, която безрезервно ценя.
— Коя е тя?
— Те са богати. Те са мно-о-о-го, мно-о-о-го богати — засмя се той.
— Но все пак — каза тя, надявайки се, че той не е толкова лош, колкото се представя, а иска само да направи впечатление по време на обяда на едно празноглаво момиче, — все пак вие работите. Бойланови са направили много за нашия град…
— Разбира се — отговори той. — Изсмукали са всичката му кръв. И естествено хранят сантиментални чувства към него. Порт Филип е най-незначителното владение на империята, заради което един истински, стопроцентов, предприемчив Бойлан не си струва да си губи времето, но въпреки това те не се отказват от него. Най-нищожната издънка на рода и ваш покорен слуга е упълномощен да живее в скромния провинциален дом, за да може поне веднъж или два пъти в месеца с присъствието си да поддържа живи мита и авторитета на фамилията. Изпълнявам задълженията си с нужното уважение и чакам с нетърпение да замлъкнат оръдията, за да замина за Ямайка.
Той мрази не само семейството си, мислеше тя, мрази себе си.
Живите му, светли очи забелязаха мигновената промяна в изражението й.
— Не съм ви симпатичен — каза той.
— Не е вярно — отговори тя. — Просто сте различен от всички, които познавам.
— В положителен или в отрицателен смисъл?
— Не знам — каза тя.
Той кимна високомерно:
— В такъв случай ще изчакам да ми отговорите. Пийте, защото носят другата бутилка.
Неусетно бяха изпили цялата бутилка вино, а не им бяха сервирали още основното ядене. Оберкелнерът донесе чисти чаши и церемонията по опитването се повтори. Лицето и шията й бяха поруменели от виното. Разговорът в салона бе станал някак неясен и долиташе до ушите й като неспирния, успокояващ ритъм на далечни плискащи се вълни. Изведнъж тя се почувствува съвсем удобно в скъпия, стар ресторант и се засмя високо.
— Защо се смеете? — попита Бойлан подозрително.
— Защото съм тук — отговори тя, — а можех да бъда на толкова други места.
— Трябва да пиете по-често — каза той. — Виното ви се отразява добре. — Той се пресегна и я потупа по ръката. Тя усети сухите му, силни пръсти върху кожата си. — Вие сте красива, малка моя, красива, красива.
— И аз така мисля — каза тя.
Сега беше негов ред да се засмее.
— Особено днес — добави тя.
Когато келнерът донесе кафето, тя беше пияна. Никога преди не се беше напивала и затова не знаеше, че е пияна. Усещаше само, че всички цветове са по-ярки, че реката е кобалтовосиня, че слънцето, залязващо зад далечните скали на запад, е като ослепително злато. Вкусът в устата й напомняше за лято, а мъжът срещу нея не беше нито непознат, нито неин шеф, а най-добрият й, близък приятел — с красиво загоряло лице, нежен и подкупващо внимателен, той докосваше от време на време приятно ръката й със сухите си пръсти, а смехът му показваше, че оценява нейното остроумие. Тя можеше да му каже всичко, тайните й бяха негови.
Разказа му смешни истории от болницата — за войника, ударен в окото с бутилка от вино, която една ентусиазирана французойка хвърлила по него за добре дошъл; след това го наградили с „Пурпурно сърце“, защото от удара, който получил, изпълнявайки бойните си задължения, започнал да вижда всичко двойно. Разказа му за сестрата и за младия офицер) които всяка вечер се любели в една линейка и веднъж, когато извикали някъде линейката, ги откарали чисто голи чак до Пофкипси.
Докато говореше, тя се убеждаваше, че е изключителна и интересна личност, която води пълноценен живот, изпъстрен със събития. Разказа му как е играла Розалинда от „Както ви се харесва“ в последния клас на гимназията. Режисьорът, мистър Полак, който бил гледал десетки Розалинди на Бродуей и на други места, й казал, че ще извърши престъпление, ако не използува таланта си. Предишната година бе играла и Порция, а известно време мечтаела да направи блестяща адвокатска кариера. Смяташе, че днешните жени трябва да се занимават с такива неща, а не да се ограничават с бракове и деца.
А сега ще каже на Теди (когато поднесоха десерта, той беше вече Теди) нещо, което не е споделяла с никого. — когато войната свърши, ще отиде в Ню Йорк и ще стане актриса. Рецитира му един монолог от „Както ви се харесва“ с игрив глас и леко преплитащ се език от двете дайкири, от виното и от двете чаши ликьор бенедиктин.
— „Хайде, ухажвайте ме, увъртайте се около мене — каза тя, — сега съм в празнично настроение и склонна на отстъпки. Какво бихте ми казали, ако бях вашата истинска-истинска Розалинда?“8
Като свърши, Теди й целуна ръка, а тя прие поздравлението благосклонно, доволна, че е избрала такъв подходящ за флирт закачлив цитат.
Въодушевена от неотслабващото внимание на кавалера си, тя се чувствуваше в стихията си, блестяща, неудържима. Разкопча двете горни копчета на роклята си. Нека се видят прелестите й. Освен това в ресторанта беше топло. Можеше да говори за неща, за които не е прието да се споменава, да изрече думи, които беше виждала само надраскани по стените от невъзпитани момчета. Да се освободиш от всякакви задръжки — това бе привилегия на аристократите.
— Изобщо не им обръщам внимание — отговаряше тя на Бойлан, който я питаше за мъжете в службата й. — Увъртат се като кученца. Провинциални донжуани. Заведат те на кино, почерпят те сладолед, а после те натискат на задната седалка в някоя кола и те мачкат като тесто. Сумтят като ранено животно и се опитват да вкарат езика си в устата ти. Не е за мене тази работа. Аз имам други неща наум. Като опитат веднъж, разбират, че нищо няма да излезе. Аз не бързам! — Тя изведнъж стана. — Благодаря за прекрасния обяд. Трябва да отида до тоалетната. — Досега не беше казвала на никой мъж, че трябва да отиде до тоалетната. Понякога, на кино или на забави, едва издържаше, но изобщо не споменаваше, че трябва да отиде в тоалетната.
Теди се изправи.
— В коридора, първата врата вляво. — Теди знаеше всичко, беше осведомен по всички въпроси.
Тя се понесе през салона, изненадана, че е празен. Вървеше бавно и усещаше, че светлите, наблюдателни очи на Теди следят всяка нейна стъпка. Имаше хубава стойка. Знаеше това. Талията й беше тънка, ханшът — закръглен, краката дълги, стройни и стегнати. Съзнаваше всичко това и вървеше бавно, за да може Теди да го разбере и запомни завинаги.
В тоалетната се погледна в огледалото и изтри последните остатъци от червило. „Имам широка, красива уста — каза тя на отражението си. — Колко глупава съм била да се червя като стара жена.“
Излезе от тоалетната. Теди я чакаше на входа на бара. Беше платил сметката и си слагаше лявата
