— Нели има много връзки с нощните клубове в Харлем — каза Бойлан, докато негърът се събличаше и окачваше внимателно сакото си на облегалката на стола. — Той сигурно свири на тромпет или на нещо друго в някой от оркестрите и няма нищо против да изкара допълнително малко пари, като позабавлява белите клиенти. Черно злато за жълто злато. — Той се засмя на собственото си остроумие. — Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш още малко?
Гретхен не отговори. Негърът започна да разкопчава панталоните си. Тя затвори очи.
Когато погледна, той беше гол. Тялото му беше с цвят на бронз, кожата му блестеше, имаше широки мускулести рамене и тънка талия като атлет в отлична форма. Разликата между него и седналия до нея мъж я разгневи.
Негърът прекоси стаята. Момичето разтвори ръце да го прегърне. Леко като котка, той се отпусна върху стройното бяло тяло, Те се целунаха и нейните ръце се преплетоха на гърба му. След това той се обърна по гръб и тя започна да го целува, първо по шията, после по зърната на гърдите. Русата коса се увиваше около блестящата кожа с цвят на кафе, спускаше са надолу, устните на момичето се долепяха върху опънатата кожа на плоските коремни мускули на мъжа, който се извиваше конвулсивно.
Гретхен ги наблюдаваше като омагьосана. Всичка това й се струваше красиво и естествено, като отправено към самата нея обещание, което тя не можеше да изрече с думи. Но не можеше и да гледа заедно с Бойлан. Беше несправедливо, неприлично несправедливо да се купуват тези две прекрасни тела за един час, като животни в обор, и то заради удоволствието или извратеността, или отмъстителността на човек като Бойлан.
Гретхен се изправи и застана с гръб към огледалото.
— Ще те чакам в колата — каза тя.
— Точно сега започва, малка моя — каза той кротко. — Виж какво ще стане сега. Нали трябва да натрупаш опит. Ще имаш голям успех, ако…
— Ще те чакам в колата — повтори тя, излезе от стаята и изтича по стълбите.
Жената с бялата рокля стоеше близо до входната врата в коридора. Тя не каза нищо, но се усмихна подигравателно, когато отвори вратата на Гретхен.
Гретхен седна в колата. Бойлан се появи след петнадесет минути, без да бърза. Влезе в колата и запали мотора.
— Жалко, че не остана — каза той. — И двамата си заслужиха стоте долара.
През целия път на връщане мълчаха. Когато колата спря пред хлебарницата, навън беше почти светло.
— Е — попита той, след като часове наред бе мълчал, — научи ли нещо тази нощ?
— Да — отговори тя. — Трябва да си замеря по-млад любовник. Лека нощ.
Още докато отключваше вратата, колата потегли. Тя се изкачи по стълбите и видя, че вратата на стаята на родителите й, която беше точно срещу нейната, е отворена и вътре свети. Майка й седеше на един дървен стол, вперила поглед в коридора. Гретхен спря и я погледна. Очите на майка й святкаха безумно: нищо не можеше да се направи. Срещата между майка и дъщеря беше неизбежна.
— Лягай си веднага — каза майката. — В девет часа ще се обадя в завода, ще кажа, че си болна и че няма да отидеш днес на работа.
Гретхен влезе в стаята си и затвори вратата. Не я заключи, защото никоя от вратите в къщата нямаше ключалка. Взе томчето с пиесите на Шекспир. Осемте банкноти по сто долара ги нямаше между второ и трето действие на „Както ви се харесва“. Те бяха все така грижливо сгънати в плика и поставени по средата на пето действие на „Макбет“.
ГЛАВА ПЕТА
1
В къщата на Бойлан не светеше. Всички бяха в града и празнуваха. Томас и Клод гледаха ракетите и фойерверките, извиващи се в нощното небе над реката, и слушаха гърмежите на малкото оръдие, което се използуваше на футболните мачове в гимназията, когато местният отбор вкарваше гол. Нощта беше ясна и топла; гледан от височината на хълма, Порт Филип блещукаше ярко с всичките си светлини.
Тази сутрин немците бяха капитулирали.
Томас и Клод се мотаеха сред тълпите из града и гледаха как момичетата целуват по улиците войници и моряци, как хората изнасят от къщите си бутилки о уиски. Още от сутринта Томас се чувствуваше отвратен. Мъже, които четири години поред отлагаха военната си служба, чиновници в униформа, които не се бяха, отдалечили на повече от сто и шейсет километра от дома си, търговци, натрупали печалба от черна борса, сега се целуваха, крещяха и напиваха, сякаш те лично бяха убили Хитлер.
— Паплач — каза той на Клод, загледан в ликуващата тълпа. — Ще ги науча аз тях.
— Да — отговори Клод. — Ние трябва да си направим едно наше тържество. С наши фойерверки. — След това, докато гледаше как възрастните лудуват, той се умисли и повече не каза нищо. Свали очилата си и загриза едната дръжка — признак, че обмисля някакъв коварен план. Томас познаваше това негова състояние, но се въздържаше от всякакви рискове. Сега не беше моментът да се заяжда с войници, а и всякаква разпра, даже с цивилен, би била неуместна в този ден.
Най-накрая Клод съобщи какво е измислил по случай Деня на победата и Том се съгласи, че си струва да осъществят плана му.
И затова сега стояха на хълма в имението на Бойлан — Томас носеше едно бидонче с бензин, а Клод — торбичка с пирони, чук и един сноп парцали; движеха се предпазливо през храсталаците към порутената оранжерия, издигаща се на една гола могилка на около петстотин метра от къщата. Бяха дошли дотук не по шосето, а по един тесен черен път, който минаваше извън Порт Филип и свършваше зад къщата. Вмъкнаха се през някаква градинска портичка и скриха мотопеда до една изоставена яма за чакъл пред оградата на имението.
Изкачиха се до оранжерията. Стъклените стени бяха прашни и изпочупени, отвътре се носеше миризма на плесен и изгнили зеленчуци. До запуснатата постройка бяха струпани няколко дълги сухи греди и една ръждясала лопата, която бяха виждали при предишните си обиколки из имението. Томас започна да копае, а Клод избра две големи греди и ги закова на кръст. През деня бяха обмислили най-подробно плана и нямаше нужда от приказки.
Когато кръстът стана готов, Клод го поля с бензин. Двамата го вдигнаха и го забиха в изкопаната от Томас дупка. Томас засипа дупката и затъпка пръстта с крака, а после я изравни с лопатата, за да не мърда кръстът. Клод изля останалия бензин върху парцалите, които носеше. Всичко беше готово. Гърмежите от оръдието отекваха от училищното игрище чак до хълма, а ракетите светваха бързо и угасваха високо в нощното небе.
Движенията на Томас бяха спокойни и бавни. Той не смяташе, че вършат нещо кой знае колко важно. Просто за пореден път щеше да натрие носа на всички лицемери в града. И за най-голямо свое удоволствие щеше да направи това в имението на този мръсник Бойлан. Ще ги накара да се позамислят, докато се целуват и пеят националния химн. Клод обаче се вълнуваше много. Задъхваше се, сякаш въздухът не стигаше до дробовете му, от устата му почти течаха лиги и той непрекъснато бършеше очилата си с носната си кърпа, защото стъклата се изпотяваха. За Клод това беше постъпка от огромно значение, като се има пред вид, че вуйчо му беше свещеник, а баща му го караше да ходи на църква всяка неделя и го поучаваше всеки ден да се пази от смъртен грях, да стои по-далеч от безпътни протестантки и да бъде чист в очите на Исус Христос.
— Хайде готово — каза тихо Том и отстъпи назад.
С треперещи ръце Клод запали една клечка, наведе се и я допря до напоените с бензин парцали в долния край на кръста. Те пламнаха веднага и в същия миг той изпищя и хукна да бяга. Ръката му се беше подпалила и той, пищейки, тичаше като слепец по поляната. Томас се втурна след него и му изкрещя да спре, но Клод продължаваше да тича като обезумял. Томас го настигна, събори го, след това притисна ръката на Клод с гърдите си, защитени от пуловера му, за да угаси пламъците.
Всичко свърши за миг. Клод лежеше по гръб и стенеше; придържайки изгорялата си ръка, той само
