— Не се безпокой, Тинкър — каза Джордах. — Довечера той ще бъде извън града.
— Дано да е така — отговори Тинкър заплашително.
— А сега, хайде — отвори Джордах вратата. — Достатъчно ви слушах и двамата. Излизайте.
— Мисля, че вече трябва да си вървим, Джон — каза свещеникът. — Сигурен съм, че мистър Джордах ще направи каквото трябва.
Но Тинкър трябваше да вземе последен думата.
— Лесно се отървахте — каза той. — Всички вие. — И излезе от хлебарницата.
— Бог да ти прости, сине мой — добави свещеникът и последва брат си.
Джордах заключи вратата и се обърна към Томас.
— Ти си си окачил въже на шията, лайно такова — каза той. — Сега ще ти дам да разбереш.
Джордах закуца към Томас и замахна с юмрук. Улучи Томас в темето. Томас се олюля и след това инстинктивно отвърна на удара, като подскочи леко и мълниеносно стовари с всичка сила дясната си ръка по слепоочието на баща си. Джордах не падна, но политна с протегнати напред ръце. Той се вгледа изумено в сините, изпълнени с омраза очи на сина си. След това видя, че Томас се усмихва и отпуска ръце.
— Хайде, продължавай — каза презрително Томас. — Синчето няма да удря повече храбрия си татко.
Джордах замахна още веднъж. Лявата буза на Томас започна да се подува и пламна като червено вино, но той само стоеше и се усмихваше.
Джордах отпусна ръце. Този удар беше просто символичен и нищо повече. Безполезен, помисли си той смаяно. Какви синове.
— Добре — каза Джордах. — Тази работа я свършихме. Брат ти ще те изпрати до рейса за Графтън. Оттам ще вземеш първия влак за Олбъни. В Олбъни ще се прехвърлиш за Охайо. Сам. Брат ми ще се погрижи за теб. Аз ще му се обадя днес и той ще те чака. Няма защо да си приготвяш багажа. Не искам никой да те види, че тръгваш оттук с куфар. — Той отключи вратата на хлебарницата.
Томас излезе, премигвайки на следобедното неделно слънце.
— Ти чакай тук — каза Джордах. — Сега ще изпратя брат ти. Не желая никакви прощални сцени с майка ти. — Той заключи вратата на хлебарницата и закуца към входната врата на къщата.
Чак след като баща му влезе, Томас опипа болезнената си, подута челюст.
8
След десет минути Джордах и Рудолф слязоха. Томас стоеше до витрината на хлебарницата и оглеждаше спокойно улицата. Рудолф носеше раираното зеленикаво сако на Томас от единствения му костюм. Купено преди две години, то вече му беше малко. Томас не можеше да движи свободно раменете си с него, а ръцете му стърчаха от тесните ръкави.
Рудолф изгледа смаян зачервената буза на Томас. Джордах имаше вид на болен човек. Мургавата му кожа беше придобила бледозеленикав оттенък, а очите му бяха подпухнали. И всичко това само от един удар, мислеше Томас.
— Рудолф знае какво трябва да прави — каза Джордах. — Дал съм му малко пари. Ще ти купи билета до Кливланд. Ето и адреса на чичо ти — и подаде на Томас късче хартия.
Издигам се една класа по-високо, помисли Томас. И аз имам чичовци за спешни случаи. Сякаш се казвам Тинкър.
— А сега тръгвай — каза Джордах. — И да си държиш устата затворена.
Момчетата тръгнаха. Джордах ги проследи с очи; той усещаше как пулсира вената на слепоочието му, където Томас го беше ударил, а погледът му се премрежваше. Синовете му се отдалечиха като в мъгла по празната слънчева улица на бедния квартал — единият беше висок и строен, добре облечен, със сиви панталони и син блейзер, а другият — висок почти колкото брат си, но по-широкоплещест и с вид на дете в отеснялото сако. Когато момчетата завиха зад ъгъла, Джордах се обърна и тръгна в обратна посока, към реката. Този следобед трябваше да бъде сам. На брат си щеше да се обади по-късно. Брат му и неговата жена бяха такива лигльовци, че сигурно щяха да приемат сина на онзи, който ги беше изгонил от къщата си и който даже не им благодареше за коледните картички, които те му изпращаха всяка година — тези картички бяха единственото доказателство, че двамата мъже, родени преди толкова години в една и съща къща в Кьолн, а сега установили се в различни части на Америка, бяха в действителност братя. Той просто чуваше как брат му с неизличим немски акцент казва на дебелата си жена: „В края на краищата какфо можем да напрафим? Кръфта фода не стафа.“
— Какво, дявол да го вземе, се е случило? — попита Рудолф веднага щом се скриха от погледа на баща си.
— Нищо — отговори Томас.
— Той те е ударил — каза Рудолф. — Знаеш ли на какво приличаш в лицето?
— Страхотен удар ми нанесе — каза Томас подигравателно. — Може да се кандидатира за шампионска титла.
— Като се качи горе, изглеждаше направо смазан — каза Рудолф.
— Фраснах го веднъж — ухили се Томас, като си припомняше случилото се.
— Ти си го ударил?
— Защо не? — каза Томас. — Че за какво друго са бащите?
— Господи! И още си жив?
— Жив съм — каза Томас.
— Нищо чудно тогава, че иска да се отърве от теб — поклати глава Рудолф. Естествено беше го яд на Томас. Заради Томас изпускаше срещата си с Джули. Искаше му се да мине покрай къщата й, която беше само на няколко пресечки от автогарата, но баща му каза, че Томас трябва да замине веднага, без никой да разбере за това. — Какво все пак е станало?
— Станало е това, че съм смел, буен, нормален американец — отговори Томас.
— Сигурно има някаква голяма неприятност — каза Рудолф. — Даде ми петдесет долара за билет. Щом са му се откъснали толкова пари от сърцето, значи, работата е съвсем сериозна.
— Хванаха ме, че шпионирам в полза на японците — отговори спокойно Томас.
— Ама че си остроумен — каза Рудолф. Останалия път до гарата извървяха в мълчание.
В Графтън слязоха от рейса, близо до гарата; Томас седна под едно дърво в малката градинка срещу площада, а Рудолф отиде да осигури билета за Томас. Влак за Олбъни имаше след петнадесет минути; Рудолф купи билета от един съсухрен мъж, който седеше зад гишето със зелена козирка на челото. Той не поиска билет до Кливланд, защото баща му беше казал, че не желае никой да разбере за къде пътува Томас… Затова Томас щеше да си купи сам билет на гарата в Олбъни.
Като взимаше рестото, през ума му мина мисълта да купи един билет и за себе си. Но в обратната посока. За Ню Йорк. Защо Томас пръв да избяга от дома? Но, разбира се, не купи билет за Ню Йорк. Излезе от сградата и мина край шофьорите, които дремеха в такситата си модел 1939 година и чакаха да пристигне следващият влак. Томас седеше на пейка под едно дърво с изпружени широко разкрачени крака, забил токове в хилавата трева. Изглеждаше отпуснат и спокоен, сякаш нищо не му се бе случило.
Рудолф се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава.
— Ето ти билета — каза той и протегна ръка към Томас, който го погледна безразлично. — Скрий го, скрий го — подкани го Рудолф. — А ето и рестото от петдесетте долара. Четиридесет и два и петдесет цента. С тях ще си купиш билет от Олбъни. Смятам, че ще ти останат доста пари.
Томас сложи парите в джоба си, без да ги преброи.
— На стария сигурно му е причерняло, когато е извадил парите от скривалището си — каза Томас. — Не видя ли къде ги крие?
— Не.
— Много жалко. Можех да дойда в някоя тъмна нощ и да ги задигна. Макар че ти и да знаеш къде ги крие, няма да ми кажеш. Брат ми Рудолф не е такъв човек.
Недалече от тях спря открита спортна кола — на волана седеше момиче, а до него едни лейтенант от военновъздушните сили. Те слязоха от колата и отидоха на перона под покрития с керемиди покрив. Спряха и се целунаха. Момичето носеше бледосиня рокля и летният вятър я развяваше около краката му.
