Лейтенантът беше висок и силно загорял от слънцето, сякаш се връщаше от пустинята. На зелената му военна куртка имаше медали и нашивки на летец; носеше импрегнирана самолетна торба. Като наблюдаваше двойката, Рудолф си представяше, че чува шума на хиляди мотори в чужди небеса. И отново му домъчня, че се е родил твърде късно и е изпуснал войната.
— Целуни ме, скъпа — каза Томас. — Аз бомбардирах Токио.
— Какво, по дяволите, си въобразяваш? — ядоса се Рудолф.
— Спал ли си е момиче? — попита Томас.
Рудолф се смути, защото същия въпрос зададе и баща му в деня, когато беше ударил мис Льоно.
— Тебе какво те засяга?
Томас сви рамене и продължи да гледа двойката, която влезе през отворената врата в сградата.
— Нищо. Просто мислех, че след като ще отсъствувам дълго време, може би трябва да си поговорим откровено.
— Е, щом искаш да знаеш, не съм спал — отговори Рудолф неохотно.
— Така си и знаех — каза Томас. — В града има едно заведение, което се казва „При Алис“, на Маикинли Стрийт, там срещу пет долара можещ да получиш екстра момиче. Ще кажеш, че брат ти те изпраща.
— Аз сам ще се погрижа за тази работа — каза Рудолф. Макар че беше една година по-голям от брат си, Томас го караше да се чувствува като дете.
— Нашата любима сестра се занимава редовно с това — продължи Томас. — Знаеш ли?
— Нейна си работа. — Но Рудолф беше поразен. Гретхен — толкова скромна, порядъчна, възпитана. Не можеше да си представи, че се е заплела в нечистоплътни сексуални връзки.
— Искаш ли да знаеш с кого?
— Не.
— С Тиодор Бойлан — каза Томас. — Добре звучи, нали?
— Откъде знаеш? — Рудолф беше сигурен, че Томас лъже.
— Ходих до къщата му и гледах през прозореца — каза Томас. — Той слезе в салона гол-голеничък, онази работа му висеше чак до коленете, като на магаре, напълни две чаши е уиски и извика към горния етаж: „Гретхен, горе ли искаш да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?“ — Докато имитираше Бойлан, Томас превзето се усмихваше.
— Тя слезе ли? — Рудолф не искаше да чуе края на историята.
— Не. Сигурно горе й е било по-приятно.
— Значи, ти не си я видял. — Рудолф искаше да защити сестра си по силата на логичните разсъждения. — Може да е била някоя друга.
— Според теб колко момичета в Порт Филип се казват Гретхен? — попита Томас. — Във всеки случай Клод Тинкър ги е видял двамата в колата на Бойлан, когато са отивали към къщата му. Уреждат си срещи пред „Бърнстайн“, а ние си мислим, че тя е в болницата. Може би Бойлан също е бил ранен във войната. В Испано-американската война.
— Господи — каза Рудолф. — С такъв грозен мъж като Бойлан. — Да беше тръгнала с някой като младия лейтенант, който току-що бе влязъл в гарата, тогава чувството му към нея нямаше да се промени.
— Сигурно й е приятно — каза Томас безгрижно. — Попитай я.
— Ти казал ли си й, че знаеш?
— Не-е-е. Нека се чука на спокойствие. Мен какво ме засяга. Аз отидох просто да се позабавлявам — каза Томас. — Аз за нея пет пари не давам. Ла-ла-ла, ла-ла-ла, откъде се раждат бебетата, мамичко?
Рудолф се чудеше как е възможно на такава възраст брат му да е натрупал толкова силна омраза.
— Ако бяхме италианци или джентълмени южняци — продължи Томас, — щяхме да идем горе на хълма и да отмъстим за честта на семейството. Щяхме да го нарежем на парчета, да го застреляме или да му направим нещо друго. Аз ще бъда зает тази година, но ако ти искаш да свършиш работата, давам си съгласието.
— Сигурно ще се учудиш, но аз може би ще направя нещо — отговори Рудолф.
— Сигурно — каза Томас. — Впрочем за твое сведение аз вече направих нещо.
— Какво?
Томас погледна замислено Рудолф и каза:
— Питай баща си, той знае. — После се изправи я добави: — Трябва вече да тръгвам. Влакът ще дойде всеки момент.
Излязоха на перона. Лейтенантът и момичето пак се целуваха. Той може и да не се върне, това може и да е последната целувка, помисли Рудолф; в края на краищата в Тихия океан още се води война и японците са си там. Момичето плачеше и целуваше лейтенанта, а той го потупваше по гърба, за да го успокои. Рудолф се питаше дали някога и за него някое момиче ще плаче така на перона преди заминаването му.
Влакът навлезе в гарата сред облак прахоляк. Томас скочи на стъпалото.
— Слушай — каза Рудолф, — ако искаш нещо от къщи, пиши ми. Аз ще намеря начин да ти го пратя.
— Нищо не искам от тази къща — каза Томас. Бунтът му беше искрен и безкомпромисен. Неоформеното му, детинско лице изглеждаше весело, сякаш бе тръгнал на цирк.
— Е — каза Рудолф развълнувано, — желая ти успех. — В края на краищата той му беше брат и господ знаеше кога пак щяха да се видят.
— Честито — каза Томас. — Сега цялото легло е твое. Няма да се дразниш, че мириша на див звяр. И не забравяй да си обличаш пижамата.
До последния момент той с нищо не издаде чувствата си, мина по коридора и оттам влезе в купето, без да се обърне назад. Влакът потегли и Рудолф видя лейтенанта, застанал пред един отворен прозорец, да маха на момичето, което затича по перона.
Влакът набра скорост и момичето спря да тича. То усети, че Рудолф го гледа, лицето му застина, вече не издаваше нито мъката, нито любовта му. Обърна се и бързо закрачи, а вятърът развя роклята му. Войнишко момиче.
Рудолф се върна в парка, седна пак на пейката и зачака автобуса за Порт Филип. Какъв ужасен рожден ден.
9
Гретхен слагаше багажа си в един куфар. Той беше голям, протрит, жълт, правоъгълен, от мукава, украсен с месингови копчета — с него майка й беше пренесла булченокия си чеиз, когато пристигнала в Порт Филип. Гретхен никога не се бе отделяла от къщи и затова си нямаше собствен куфар. След като баща й приключи разговора с Томас и съобщи, че Томас заминава за дълго време, тя реши да действува — качи се в малкото тясно таванче, където семейство Джордах събираше малобройните си ненужни вещи. Намери куфара и го свали в стаята. Майка й я видя с него и сигурно се досети за какво й е, но не каза нищо. Тя не й говореше от няколко седмици, по-точно от онази нощ, когато се върна с Бойлан в зори от Ню Йорк. Майка й сякаш се страхуваше, че всеки разговор с Гретхен носи опасност от заразяване с поквара.
Напрегнатата атмосфера, негласните конфликти, странният израз в очите на баща й, когато се върна в стаята и каза на Рудолф да тръгне с него, тласнаха най-накрая Гретхен към действие. Едва ли щеше да се намери по-подходящ ден за заминаване от днешния неделен следобед.
Тя нареждаше внимателно багажа си. Куфарът не беше достатъчно голям да побере всичко, от което може би щеше да има нужда, затова трябваше да избира бавно — да слага разни неща и да га вади за сметка на други, по-необходими. Надяваше се, че ще тръгне от къщи, преди баща й да се е върнал, макар че бе готова да се изправи пред него и да му каже, че са я уволнили и заминава за Ню Йорк да си търси друга работа. Когато слизаше по стълбите с Рудолф, лицето му издаваше някакво покорство и обърканост и затова тя предполагаше, че точно днес ще може да са измъкне от него безнаказано.
Трябваше да прерови почти всички книги, докато намери плика с парите. На каква безумна криеница играеше майка й! Нищо чудно един ден да се окаже в приют за душевно болни. Тогава може би тя ще се научи да изпитва жал към майка си.
Мъчно й беше, че не може да се сбогува с Рудолф, но вече се стъмваше, а тя не искаше да пристига в
