втория етаж заедно с дебелата си жена, за да не би от преумора да получат преждевременно някоя сърдечна криза. Томас беше доволен, че прислужницата му слага по два сандвича и малко плодове в един плик, за да обядва в гаража. Колкото по-малко виждаше чичо си и семейството му, толкова по-добре. Стигаше му и това, че трябва да живее в тяхната къща, в миниатюрната стаичка на тавана, където по цяла нощ лежеше облян в пот от горещината, която излъчваше покривът лятно време. Получаваше петнадесет долара на седмица. Чичо му Харолд имаше сметка от подпалването на кръста в Порт Филип.
Бензинът преля малко, Томас закачи маркуча, сложи капачето на резервоара и избърса задния калник. Изми предното стъкло и прибра четирите долара и тридесет цента от мистър Хърбърт, който му даде и десет цента бакшиш.
— Благодаря — каза Томас с престорена признателност и изчака олдсмобилът да потегли.
Гаражът на Джордах се намираше извън града и затова през него минаваха много транзитни пътници. Томас влезе вътре, отчете парите на касата и сложи сумата в чекмеджето. Беше гресирал форда и за момента нямаше друга работа, но ако чичо му беше тук, веднага щеше да му възложи някоя задача. Да изчисти тоалетните например или да излъска каросериите на старите коли за продан. На Томас му хрумна, че вместо тях би могъл да изчисти чекмеджето на касата и после да офейка. Натисна копчето и погледна вътре. С четирите долара и тридесет цента на мистър Хърбърт, в чекмеджето имаше точно десет долара и тридесет цента. Преди да отиде на обяд, чичо Харолд прибра всички пари, получени сутринта, като остави само пет банкноти по един долар и един долар в монети за ресто. Ако се отнасяше небрежно към парите, чичо Харолд никога нямаше да стане собственик на гараж, на паркинг за стари коли за продан, на бензиностанция и на автомобилно представителство в града.
Томас още не беше обядвал, затова взе плика със сандвичите, излезе навън, приседна на разнебитения дървен стол, подпрян на сянка о стената на гаража, и се загледа в минаващите коли. Гледката не беше неприятна. Старите коли в паркинга, наредени по диагонал, и ярко оцветените знаменца над тях с изписани цени напомняха за морето. Зад склада за дървен материал, от другата страна на шосето, се простираха кафяво-зелените парцели на околните ферми. Ако човек седеше неподвижно, понасяше по-леко горещината, а самото отсъствие на чичо Харолд предразполагаше Томас да се чувствува добре.
В същност той не беше нещастен в този град. Елизиум, Охайо, беше по-малък от Порт Филип, но много по-благоденствуващ — тук нямаше бедни квартали, не се наблюдаваха и никакви признаци на упадък, които Томас приемаше като естествен елемент на обкръжението си в Порт Филип. Недалеч от града имаше малко езеро с два хотела, отворени през лятото, и вили, чиито собственици живееха през зимата в Кливланд, така че самият град приличаше на поддържан курорт с хубави магазини, ресторанти и забавления — устройваха се продажби на коне и регати за малки платноходки. В Елизиум, изглежда, всички имаха пари, а това беше толкова различно от Порт Филип.
Томас бръкна в плика и извади един сандвич. Той беше грижливо увит в пергаментна хартия. Върху тънко отрязана филия от пресен ръжен хляб имаше парче бекон, листо от маруля и резен домат, полети обилно с майонеза. Напоследък Клотилд, прислужницата на семейство Джордах, му правеше всеки ден различни сандвичи вместо еднообразните комати хляб със салам, които получаваше през първите няколко седмици. Том малко се срамуваше, като гледаше изискания ресторантски сандвич в изцапаните си от грес ръце с черни нокти. Добре, че Клотилд не можеше да го види как яде произведението й. Клотилд беше мълчалива канадка от френски произход, около двадесет и пет годишна, и работеше всеки ден от седем сутринта до девет вечерта, като на всеки две недели ползуваше почивен ден, и то само следобед. Имаше тъжни тъмни очи и черна коса. Мрачната цветова гама на цялата й външност й отреждаше неизбежно по- ниско социално положение в сравнение с предизвикателно русото семейство Джордах, сякаш тя беше специално родена и предназначена да им бъде прислужница.
Вечер, когато Томас излизаше от къщи, за да поскита из града, тя му оставяше по едно парче сладкиш на кухненската маса. Чичо Харолд и танте Елза не можеха, както и собствените му родители, да го задържат след вечеря у дома. Той трябваше да скита. Вечер ставаше неспокоен. Не вършеше нищо особено — понякога играеше на топка под уличните лампи на града или отиваше на кино, след което изпиваше една газирана вода или си намираше момичета. Не завързваше приятелства, за да не му задават неудобни въпроси за Порт Филип, внимаваше много да се държи с всички любезно и откакто беше пристигнал в града, не се беше сбил с никого. Засега нямаше нужда от нови неприятности. Не се чувствуваше нещастен. Чудесно беше, че се е отървал от майка си и от баща си и само при мисълта, че не живее в една къща с тях и не спи на едно легло с брат си Рудолф, му ставаше приятно. А това, че не трябваше да ходи на училище, беше огромно облекчение. Работата в гаража не му тежеше, макар че чичо Харолд се оказа голям досадник, който непрекъснато се караше и вайкаше за нещо. Танте Елза се суетеше около него като квачка и го караше да пие портокалов сок, убедена, че е слаб поради недохранване. Макар и да бяха лигльовци, те му желаеха доброто. Двете момиченца не му се пречкаха.
Никой от съпрузите Джордах не знаеше защо Томас е напуснал дома си. Чичо Харолд подпитваше, но Томас отговаряше уклончиво и каза само, че тъй като не му вървяло в училище, което си беше истина, баща му решил, че ще бъде възпитателно да се научи сам да си изкарва прехраната. Чичо Харолд беше от хората, които ценяха моралната красота на такъв жест — да изпратиш сина си да печели пари. Все пак обаче той се учудваше, че Томас не получава писма от къщи и че след първия телефонен разговор в неделя, когато Аксел му бе казал, че Томас вече е тръгнал, връзките с Порт Филип се прекратиха. Харолд Джордах беше привързан към семейството си, проявяваше прекалена любов към двете си дъщери и обсипваше с подаръци жена си, благодарение на чиито пари беше успял да подреди удобно живота си в Елизиум. Като говореше с Том за Аксел Джордах, чичо Харолд обясняваше с въздишка разликите в характера на двамата братя: „Аз мисля, Том — казваше чичо Харолд, — че всичко дойде от раняването. Баща ти го понесе много тежко. Това го озлоби. Сякаш никой преди него не е бил раняван.“
По един въпрос само той се съгласяваше напълно с Аксел Джордах. Смяташе, че у германците има нещо инфантилно, което ги тласка към война. „Щом засвири оркестър, и те почват да маршируват. И какво му е хубавото на това? — казваше той. — Влачиш се под дъжда, някакъв сержант ти крещи, спиш в калта вместо в удобно, топло легло с жена си, по тебе стрелят хора, които не познаваш, и накрая, ако имаш късмет, се отърваваш — останала ти е само старата униформа, нямаш си дори и каска. За един голям индустриалец, като Круп например, е изгодно да произвежда оръдия и военни кораби, но за простия човек… — Той свиваше рамене. — Сталинград. Кому е нужен?“ Макар и немец по душа, той стоеше настрана от всички обществени прояви на американските немци. Беше доволен от живота си и от това, което бе постигнал, и нямаше да се остави да го примамят в някоя организация, та после да се компрометира. „Нямам нищо против никого — това беше един от основните принципи в живота му. — Нямам нищо против поляците, французите, англичаните, евреите или когото и да е. Даже и против руснаците. Който иска, може да дойде и да си купи от мен една кола или петдесет литра бензин и ако плати с истински американски долари, значи, ми е приятел.“
Томас живееше спокойно в къщата на чичо Харолд, съобразяваше се е домакините, водеше независим живот и от време на време се дразнеше, че чичо му не го оставя да седне за няколко минути, докато не е свършил работният ден, но, общо взето, беше доволен от предложеното му убежище. Щеше да се възползува от него временно. Знаеше, че рано или късно ще избяга оттук. Но нямаше защо да бърза. Точно се готвеше да извади втория сандвич, когато видя, че се задава шевролетът на близначките, модел тридесет и осма година. Колата зави към бензиностанцията и Том разбра, че вътре е само едната от сестрите. Не знаеше коя точно — Етел или Една. Както повечето момчета от града и той беше спал с двете, та не можеше да ги различава.
Шевролетът спря — целият скърцаше, а моторът му се давеше. Родителите на близначките бяха пълни с пари, но смятаха, че старият шевролет не е лош за двете им шестнадесетгодишни дъщери, които не бяха спечелили нито цент през живота си.
— Здравей, близначке — каза Том, за да не обърка.
— Здравей, Том.
Близначките бяха хубави момичета, силно загорели, с прави кестеняви коси и закръглени, стегнати ханшове. Имаха прекрасна кожа, винаги свежа, сякаш току-що бяха излезли от някой планински извор. Ако не се знаеше, че са преспали с всички момчета от града, на човек щеше да му е дори приятно да се показва с тях пред хората.
— Кажи ми името — каза близначката.
