— Откъде знаеш?
— Томи ми каза.
— Той откъде знае?
Е, защо не, помисли си Рудолф. Тя сама си го изпроси. От ревност и срам, които изпитваше заради нея, му се искаше да й причини болка.
— Отишъл на хълма и гледал през прозореца на къщата.
— И какво е видял? — попита тя хладно.
— Бойлан. Гол.
— Горкият Томи, гледката не е била особено приятна — изсмя се тя. Смехът й прозвуча рязко. — У Теди Бойлан няма много за гледане. Не е ли имал късмет да види и мене гола?
— Не.
— Много жалко — каза тя. — Ако ме беше видял, отиването му до хълма щеше да си струва. — За първи път Рудолф забелязваше у сестра си такава суровост и желание да се самоунижава. — Откъде е разбрал, че точно аз съм била там?
— Бойлан е попитал високо горе ли да ти занесе питието.
— О! — каза тя. — Това е било онази нощ. Страхотна нощ. Един ден ще ти разкажа какво стана тогава. — Тя се вгледа в лицето му. — Защо си толкова гневен? Сестрите обикновено порастват и тръгват с мъже.
— Но Бойлан… — каза той ожесточен. — Този хилав старец.
— Нито е толкова стар — отговори тя, — нито е толкова хилав.
— Значи, си го харесвала — каза той с упрек.
— Харесвах другото — отговори тя. Лицето й става много сериозно. — То ми харесваше повече от всичко останало, което ми се е случвало.
— Тогава защо бягаш?
— Защото, ако продължавам да стоя още тук, накрая ще се омъжа за него. А Теди Бойлан не е подходящ съпруг за твоята непорочна, красива, малка сестричка. Объркана история, нали? Твоят живот също ли е объркан? Бушуват ли в гърдите ти тъмни, порочни страсти? Не ходиш ли при някоя по-възрастна жена, когато мъжът й е на работа?…
— Не се подигравай — каза той.
— Извинявай. — Тя го докосна по ръката и направи знак на бармана. — Още едно уиски, моля — поръча Гретхен. Когато барманът тръгна да изпълни поръчката, тя каза: — Мама беше пияна, като излязох. Изпи всичкото вино за рождения ти ден. Невинна кръв — това е единственото, от което има нужда нашето семейство… — Говореше така, сякаш двамата обсъждаха своеобразностите на непознати хора. — Пияна, побъркана старица. Нарече ме блудница — изсмя се Гретхен. — За последно нежно сбогом с момичето, което отива в големия град. Измъкни се — каза тя рязко, — махни се, преди да са те осакатили съвсем. Махни се от тази къща, в която никой няма приятел, в която звънецът никога не звъни.
— Никой не ме осакатява — отговори той.
— Ти си безчувствен като камък, братко. — Сега вече тя говореше с нескрито озлобление. — Не се опитвай да ме заблуждаваш. Любимец на всички, а не даваш пет пари дори и целият свят да загине. Това ако не е осакатяване, не знам тогава какво е.
Барманът, дойде, остави напитката на масата пред Гретхен и напълни до половина чашата със сода.
— По дяволите — каза Рудолф и се изправи. — Ако наистина мислиш така за мен, няма смисъл да вися повече тук. Не съм ти нужен.
— Не, не си — отговори тя.
— Ето ти разписката за куфара. — Той й подаде хартийката.
— Благодаря — отговори тя троснато. — Днес извърши едно добро дело. Аз също.
Той я остави да седи в бара и да пие второто си уиски — хубавото й овално лице беше поруменяло, очите й блестяха, а широката и красива уста изразяваше едновременно амбиция, упоритост и гняв; мислено тя се намираше на хиляди километри от жалкото апартаментче над хлебарницата, от баща си и от майка си, от братята си, от любовника си, на път към града, който всяка година поглъщаше милион момичета.
Рудолф си тръгна бавно към къщи със сълзи в очите от жал към себе си. Те бяха прави, бяха напълно прави, и брат му, и сестра му; преценката им за него беше вярна. Той трябваше да се промени. Но как да се промени, какво да си промени? Гените, хромозомите или зодията?
Като наближи Вандерхоф Стрийт, Рудолф спря. Сега не можеше да се прибере у дома. Не искаше да вижда майка си пияна, не искаше да вижда очите на баща си, омръзнали и враждебни, като на човек, страдащ от хронично заболяване. Тръгна към реката. От залеза беше останало слабо сияние, реката се виеше като мокра стоманена лента, а миризмата й напомняше за студен, влажен зимник, изкопан във варовита почва. Седна на прогнилия кей близо до склада, където баща му държеше лодката си, и се загледа към отсрещния бряг.
В далечината различи една движеща се срещу течението точка. Беше лодката на баща му, греблата пореха водата в яростен, еднообразен ритъм.
Спомни си, че баща му е убил двама души — единия с нож, другия с щик.
Беше разстроен и обезкуражен. Изпитото уиски напираше в гърдите му, а в устата си имаше кисел вкус.
Няма да го забравя този рожден ден, помисли той.
10
Мери Пийз Джордах седеше в стаята сред мрака и изпаренията от печената гъска. Тя не усещаше нищо, даже и възкиселата миризма на изстиналото върху разбъркания поднос зеле. Двама от тях заминаха — побойникът и блудницата. Сега ми остана единствено Рудолф, мислеше тя с пиянска наслада. Ако може само да излезе буря и да обърне лодката навътре, навътре в студената река, тогава какъв ден ще се окаже днешният.
ГЛАВА СЕДМА
1
Отвън се чу клаксонът на кола, Том изпълзя изпод форда, който гресираше, изтри ръцете си в един парцал и като излезе от гаража, видя, че до една от колонките за бензин е спрял олдсмобилът.
— Напълни го догоре — каза мистър Хърбърт.
Той беше редовен клиент, търговец на недвижими имоти, успял да закупи отдалечени парцели, близо до гаража, на ниски, довоенни цени, а сега очакваше покачването на цените. След като японците се предадоха, колата му минаваше често край гаража. Зареждаше си колата от бензиностанцията на Джордах срещу купони, които Харолд Джордах му продаваше на черна борса.
Томас отвъртя капачката и взе да налива бензина, хванал здраво струйника на маркуча. Беше горещ следобед и просто се виждаше как парите на бензина се стелеха на вълни от резервоара. Томас извърна глава, за да не ги вдишва. От новата работа всяка вечер го болеше главата. „Сега, когато войната свърши, германците използуват химическо оръжие срещу мен“ — си казваше той. За разлика от баща му чичо му беше германец във всяко отношение. Освен че говореше с немски акцент, двете му светлоруси дъщери се обличаха по празниците в псевдобаварски стил, на масата се сервираха тежки ястия с колбаси, пушено свинско и кисело зеле, грамофонът огласяше непрекъснато цялата къща с песните на Вагнер и Шуберт, защото мисис Джордах обичаше музика. Тя искаше Томас да й казва таите Елза.
Томас беше сам в гаража. Койн, монтьорът, беше болен тази седмица, а вторият помощник изпълняваше поръчки по домовете. Беше два часът следобед, а Харолд Джордах още обядваше у дома си. Sauerbraten mit Spetzli16, три бутилки „Милър Хай Лайф“17, след което щеше да си подремне хубаво на голямото легло на
