Ню Йорк след полунощ. Сигурно щеше да намери някое общежитие на Християнския съюз на младите жени. Някои момичета прекарваха първата си нощ в Ню Йорк и на много по-лоши места.
Гретхен огледа празната си стая без всякакво вълнение. Сбогува се с нея съвсем пренебрежително. Взе плика, в който вече нямаше пари, и го сложи точно по средата на тясното си легло.
Домъкна куфара в коридора. Видя, че майка й седи и пуши. Остатъците от обяда — част от гъската, студеното зеле, кнедлите в замръзналия сос, изпоцапаните салфетки — не бяха прибрани от масата, а майка й седеше безмълвно и гледаше в стената. Гретхен влезе в стаята.
— Мамо — каза тя, — днес, изглежда, е ден за заминаване. Аз си приготвих багажа и тръгвам.
Майка й извърна бавно глава и я погледна с помътнели очи.
— Върви при твоя избраник — каза тя дрезгаво. Оскърбителните думи, които използуваше, бяха от началото на века. Беше изпила всичкото вино и сега седеше на масата пияна. Гретхен виждаше майка си пияна за първи път и й стана смешно.
— Не отивам при никого — отговори тя. — Уволниха ме и заминавам за Ню Йорк да си търся друга работа. Като се установя някъде, ще ти пиша, за да знаеш.
— Блудница — каза майка й.
Гретхен се намръщи. Кой в хиляда деветстотин четиридесет и пета година казва „блудница“? Тази дума правеше заминаването й жалко и смешно. Но тя си наложи да целуне майка ад по бузата. Кожата й беше груба и набраздена с червени жилчици.
— Измамни целувки — каза майка й, втренчила поглед в стената. — Кинжалът е скрит в букета от рози.
Какви ли книги е чела, когато е била млада!
С опакото на ръката си майка й отметна кичур коса от челото си — този жест говореше, че навярно е уморена още от двадесет и една годишната си възраст. На Гретхен й мина през ума, че майка й се е родила измъчена и поради това трябва да й се прощават много неща. Поколеба се за миг, търсейки в себе си капчица обич към пияната, обвита в тютюнев дим жена, седнала пред разхвърляната маса.
— Гъска — каза майка й презрително. — Кой яде гъска?
Гретхен поклати безнадеждно глава, излезе в коридора, взе куфара и заслиза с него по стълбите. Отключи вратата и избута куфара през прага. Слънцето залязваше и сенките на улицата изглеждаха виолетово-сини. Точно когато вдигна куфара, уличните лампи светнаха, но все още беше твърде рано и жълтеникавата им бледа светлина се оказа излишна.
Тогава видя Рудолф, забързан към къщи. Беше сам. Тя остави куфара и зачака. Когато той наближи, Гретхен забеляза колко добре му стои сакото, колко елегантен изглежда брат й и се зарадва, че не си е дала напразно парите за такъв подарък.
Като я видя, Рудолф се затича.
— А ти къде си тръгнала? — попита той, когато стигна до нея.
— За Ню Йорк — каза тя безгрижно. — Ще дойдеш ли с мен?
— Да знаеш само как ми се иска — отговори той.
— Ще извикаш ли такси за една дама?
— Трябва да поговоря с теб — каза той.
— Не тук. — Тя погледна към витрината на хлебарницата. — Искам да се махна по-бързо.
— Добре — каза Рудолф и вдигна куфара. — Това място наистина не е подходящо за разговори.
Тръгнаха заедно по улицата да търсят такси. Довиждане, довиждане, тананикаше наум Гретхен, отминавайки познатите надписи, довиждане „Гараж и изчукване Кланси“, довиждане „Сориано, пране на ръка“, довиждане „А и П“, довиждане „Дрогерия Боултън“, довиждане „Бои и железария Уортън“, довиждане „Бръснарница Бруно“, довиждане „Плодове и зеленчуци Джардино“. Крачейки пъргаво до брат си, тя повтаряше весело имената, но в същото време изпитваше и мъничко тъга. След като деветнадесет години си живял на едно място, не можеш да го оставиш без съжалеше.
След две пресечки намериха такси и стигнаха с него до гарата. Гретхен отиде на гишето да си купи билет, а Рудолф седна на старомодния куфар и си помисли, че на осемнадесетия си рожден ден ходи от гара на гара по железопътната линия „Ню Йорк Сентръл“ и се сбогува с някого.
Рудолф не можеше да не се чувствува засегнат от безгрижното поведение на сестра ся, от искрящата радост в очите й. В края на краищата тя изоставяше не само дома си, но и него. Сега, след като знаеше, че е имала любовна връзка с мъж, той се чувствуваше някак неловко с нея. „Нека се чука на спокойствие.“ Можеше да намери по-благоприлични думи.
Тя го хвана за ръкава.
— Влакът ще дойде чак след половин, час — каза Гретхен. — Иска ми се да пийна нещо. Да отпразнувам случая. Остави куфара на гардероб и ела да отидем отсреща в „Порт Филип Хаус“.
Рудолф вдигна куфара.
— Аз ще го нося — каза той. — Гардеробът струва десет цента.
— Нека веднъж и ние да си позволим нещо — засмя се Гретхен. — Да пропилеем наследството. Да пръскаме пари наляво и надясно.
Докато взимаше разписката за куфара, той се чудеше дали сестра му не е пила цял следобед.
В бара на „Порт Филип Хаус“ имаше само двама войника, които седяха унило пред чашите си с военновременна бира, близо до вратата. Вътре беше тъмно и прохладно, а през витрината се виждаше гарата, чиито светлини вече проблясваха в мрака. Седнаха на една маса в дъното и когато барманът дойде, бършейки ръце в престилката си, Гретхен уверено каза:
— Две „Блек енд Уайт“ със сода, моля.
Барманът не ги попита дали са навършили осемнадесет години. Гретхен направи поръчката така, сякаш цял живот бе пила уиски по баровете.
Всъщност Рудолф предпочиташе кока-кола. Стигаха му толкова събития за един ден.
Гретхен го закачи с пръст по бузата.
— Не стой така начумерен — каза тя, — Днес имаш рожден ден.
— Да, наистина — отговори той.
— Защо татко изгони Томи?…
— Не знам. Нито единият, нито другият ми казаха. Нещо е станало със семейство Тинкър. Томи е ударил татко. Само това знам.
— Охо… — възкликна тихо Гретхен. — Какъв ден, а?
— Точно така — каза Рудолф. Денят е по-особен, отколкото тя предполага, мислеше Рудолф, припомняйки си какво беше казал Том за сестра му.
Барманът донесе напитките и един сифон.
— Съвсем малко сода, ако обичате — каза Гретхен. Барманът наля малко сода в чашата на Гретхен.
— А за вас? — попита той, държейки сифона над чашата на Рудолф.
— И на мене малко — отговори Рудолф с тон на осемнадесетгодишен.
Гретхен вдигна чашата си.
— За семейство Джордах, перлата на портфилипското общество — кава тя.
Отпиха. Рудолф още не беше свикнал с вкуса на уискито. Гретхен пиеше жадно, сякаш искаше да пресуши бързо първата чаша, за да има време за втора, преди да дойде влакът.
— Какво семейство — поклати тя глава. — Прочутата колекция на Джордах от оригинални мумии. Защо не се качиш с мен на влака и не дойдеш да живееш в Ню Йорк?
— Знаеш, че не мога да направя такава нещо — каза той.
— И аз мислех, че не мога — отговори тя. — Но, както виждащ, го правя.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо заминаваш? Какво се е случило?
— Много неща — каза тя уклончиво и отпи голяма глътка от уискито. — Преди всичко заради един мъж. — Гретхен го погледна предизвикателно. — Един мъж иска да се ожени за мен.
— Кой? Бойлан ли?
В слабо осветения бар очите й се разшириха и потъмняха.
