— Е, стига де — отговори Том.
— Ако не ми кажеш името — продължи близначката, — ще си купя бензин от друго място.
— Върви — каза Том, — парите не ги прибирам аз, а чичо ми.
— Щях да те поканя на едно място — каза близначката. — Довечера на езерото, ще има кренвирши и три каси бира. Ако не ми кажеш името, няма да те поканя.
Том се ухили, за да печели време. Погледна в открития шевролет. Близначката отиваше да плува. На седалката до нея лежеше белият й бански костюм.
— Аз само се шегувах, Етел — каза той. Етел имаше бял бански, а Една — син. — Веднага познах, че си ти.
— Налей ми четиринайоет литра бензин — каза Етел, — заради това, че ми улучи името.
— Не съм го улучил — отговори той, сваляйки маркуча. — То се е запечатало в съзнанието ми.
— Хайде де — отвърна Етел. Тя се огледа и сбърчи нос. — Как можеш да работиш на такова скучно място? Сигурна съм, че човек като теб би могъл да си намери по-хубава работа, ако се разтърси. Поне в някоя кантора.
Когато се запознаха, Том й каза, че е на деветнадесет години и че е завършил гимназия. Тя дойде при него на езерото един съботен следобед, след като той цели петнадесет минути се беше перчил на трамплина. „Харесва ми тук — каза й той тогава. — Обичам да съм на открито.“
„Няма защо на мен да ми го обясняваш“ — захили се тя.
Любиха се в гората върху едно одеяло, което тя държеше в колата на задната седалка. Същото се повтори и със сестра й Една — на същото място, върху същото одеяло, макар и не в една и съща нощ. Близначките имаха силно развито сестринско чувство, че всичко без изключение трябва да се дели по равно. Желанието на Том да остане в Елизиум и да работи в гаража на чичо си се определяше до голяма степен от двете сестри. Той само се чудеше какво ще прави през зимата, когато гората се покрие със сняг.
Том затвори резервоара на колата и закачи маркуча на мястото му. Етел му подаде един долар, но не му даде никакви купони за бензин.
— Ей — каза той, — къде са ти купоните?
— Ще се изненадаш, като разбереш — каза тя усмихнато. — Нямам нито един.
— Трябва да имаш.
— След всичко случило се между нас — намуси се тя. — Мислиш ли, че Антоний е искал от Клеопатра купони?
— Тя не е трябвало да купува бензин от него — отговори Том.
— Че каква разлика има? — попита Етел. — Баща ми купува купоните от чичо ти. От единия джоб излива, в другия влиза. Това е войната.
— Тя свърши.
— Не съвсем.
— Е добре — каза Том. — Но само защото си хубава.
— Мислиш ли, че съм по-красива от Една? — попита тя.
— Сто процента.
— Ще й кажа, че така си казал.
— Защо? — попита Том. — Няма смисъл да правиш хората нещастни. — Мисълта, че харемът му може да намалее наполовина заради ненужна размяна на информация не му харесваше.
Етел надникна в празния гараж.
— Смяташ ли, че хората могат и в гараж?
— Изчакай до довечера, Клеопатра — отвърна Том.
— Хубаво е да опиташ от всичко по веднъж — захили се тя. — Имаш ли ключ?
— Някой път ще го взема. — Сега вече той знаеше какво ще прави през зимата.
— Защо не зарежеш тази скука и не дойдеш с мен на езерото? Знам едно място, където можем да се къпем голи. — Тя разкърши сладострастно тялото си върху напуканата кожена седалка на колата. Как е възможно две момичета от едно и също семейство да са такива любовчийки. Той се чудеше какво ли си мислят баща им и майка им, когато тръгнат в неделя сутрин с дъщерите си на църква.
— Аз съм човек работник — каза Том. — Индустрията има нужда от мен. Затова не съм в армията.
— Ако беше капитан — каза Етел, — щях с удоволствие да те разсъбличам. Да разкопчавам едно по едно медните копчета. Щях да извадя сабята ти от ножницата.
— Махай се оттук, докато не е дошъл чичо ми да пита дали си ми дала купони — каза Том.
— Къде ще се срещнем довечера? — попита тя и запали мотора.
— Пред библиотеката. В осем и половина удобно ли ти е?
— Добре, красавецо, в осем и половина — каза тя. — Ще се пека на слънцето и цял следобед ще мисля и ще въздишам за теб. — Тя му махна с ръка и потегли.
Том седна на сянка на счупения стол и се замисли дали сестра му Гретхен говори по този начин на Тиодор Бойлан.
Той извади от плика втория сандвич и го разви. Върху сандвича имаше някаква хартийка, сгъната на две. На нея с молив и старателен ученически почерк лишеше: „Обичам те“. Том присви очи. Позна почерка. Всеки ден Клотилд пишеше списък на продуктите, които трябваше да поръча по телефона от пазара, и този списък стоеше винаги на едно и също място в кухнята.
Том подсвирна тихичко с уста. После прочете на глас: „Обичам те.“ Току-що беше навършил шестнадесет години, но гласът му все още звучеше като на малко момче. Двадесет и пет годишна жена, с която не бе разменил повече от две думи, да му напише такава бележка. Сгъна внимателно хартийката, сложи я в джоба си, дълго време гледа как фучат колите по шосето за Кливланд и чак тогава отхапа от сандвича с бекон, маруля и домат, полят с майонеза.
Няма да отиде на езерото тази вечер заради някакви загубени кренвирши.
2
„Речната петорка“ свиреше „Твоите дни са и мои дни“, а Рудолф изпълняваше соло на тромпета, влагайки цялото си старание, защото тази вечер в залата беше и Джули — тя седеше сама на една маса, гледаше го и го слушаше. Джазовият състав на Рудолф се казваше „Речната петорка“ — Рудолф свиреше на тромпет, Кеслър — на бас-китара, Уестърман — на саксофон, Дейли — на ударни инструменти и Фланъри — на кларнет. Рудолф бе нарекъл оркестъра „Речната петорка“, защото всички живееха в Порт Филип, на река Хъдсън, и защото смяташе, че името звучи артистично и професионално.
Имаха договор за три седмици да свирят всяка вечер с изключение на неделя в едно крайпътно заведение извън Порт Филип. Заведението, известно под името „Джак и Джил“, представляваше огромна дъсчена барака, която се тресеше от стъпките на танцуващите двойки. Вътре имаше един дълъг бар и малки масички; повечето от хората пиеха само бира. Макар и събота вечер, облеклото на присъствуващите не беше официално. Момчетата носеха тениски, а много от момичетата — панталони. Момичета без кавалери пристигаха на групи и чакаха да ги поканят на танц или танцуваха едно с друго. Не беше чак като на „Плаца“ например или на 52-ра улица в Ню Йорк, но иначе се изкарваха добри пари.
Докато свиреше, Рудолф с удоволствие забеляза как Джули отказа на едно момче със сако и връзка, вероятно първокурсник, което я покани да танцува.
Родителите на Джули й позволяваха да остава до късно в събота вечер, защото имаха доверие на Рудолф. Той беше роден да се харесва на всички родители. И с пълно основание. Но ако тя попаднеше в лапите на някой първокурсник-пияница, който само се натиска по дансинга и дрънка глупости, кой знае каква неприятност може да й се случи. Отказът й да танцува беше едно обещание, едно доказателство, че между двамата има нещо, което ги свързва здраво като годежен пръстен.
Рудолф изсвири трите такта, с които оркестърът обявяваше петнадесетминутна почивка, остави тромпета си и даде знак на Джули да излезе с него на чист въздух. Всички прозорци на бараката бяха отворени, но вътре беше горещо и влажно като в някоя долина на Конго.
Докато вървяха под дърветата към паркираните коли, Джули го държеше за ръка. Сухата й, топла и мека длан му беше безкрайно скъпа. Просто не му се вярваше, че човек може да изпитва толкова разнообразни
