Сутрин тя спеше до десет часа, без да изпитва угризения. Ходеше в квартирите на млади мъже и стоеше там до зори да репетира, без да се тревожи какво ще си помислят хората. Една лесбийка от общежитието, където Гретхен живееше, докато си намери работа, се опита да я ухажва, но въпреки това двете си останаха добри приятелки и понякога обядваха заедно или ходеха на кино. Три пъти седмично взимаше уроци по балет, за да се научи как да се движи грациозно по сцената; сега тя ходеше по съвсем нов начин, като държеше главата си съвършено неподвижна, така че можеше да закрепи на нея чаша с вода дори когато се качва и слиза по стълби… Бившата балерина, която даваше уроците, наричаше това движение първична простота.
Усещаше, че когато хората я гледат, всички си мислят, че е родена в Ню Йорк. Беше убедена, че вече не е срамежлива. Излизаше на обяд с някои от актьорите и бъдещите режисьори, които познаваше от сбирките в „Уолгрийн“, от канторите на продуцентите и от репетиционните зали, и си плащаше сама сметката. Цигареният дим вече не я дразнеше. Любовници нямаше. Искаше първо да си намери работа и тогава да се занимава с любов. Не биваше да се захваща с всичко наведнъж.
Почти беше решила да пише на Теди Бойлан и да го помоли да й изпрати червената рокля, която й бе подарил. Не се знаеше кога може да й потрябва.
Вратата на кабинета се отвори и отвътре излезе Бейърд Никълс и един нисък слаб мъж с кафеникава униформа на капитан от военновъздушните сили.
— …ако има нещо, Уили — каза Никълс, — ще ти съобщя. — Той говореше с унил, апатичен глас. Сигурно помнеше само неуспехите си. Обходи с разсеян бърз поглед хората, които чакаха да ги приеме — сякаш за миг ги освети светлинният сноп лъчи на морски фар и после ги остави да потънат в сянка.
— Ще намина другата седмица и ще те изнудя да ме поканиш на обяд — каза капитанът. Гласът му беше баритонов — крайно изненадващ за мъж, който сигурно не тежеше повече от шейсет килограма и не беше висок повече от метър и шейсет и пет. Стойката му беше много изправена, сякаш продължаваше да е курсант във военновъздушното училище. Но в лицето му нямаше нищо военно — когато човек погледнеше кестенявата му, буйна коса, твърде дълга за военнослужещ, просто не можеше да повярва, че е с униформа. Високото му, леко изпъкнало чело му придаваше далечна прилика с Бетховен, а очите му бяха сини.
— На теб все още ти плаща държавата — каза Никълс на капитана. — С парите на данъкоплатците. Затова аз ще те изнудя да ме поканиш на обяд. — Нямаше вид на човек, който ще изяде много. За него театърът представляваше една трагедия от времето на кралица Елизабет, която се разиграваше денонощно в храносмилателната му система. Дванадесетопръстникът му беше заплашен от унищожение. Отвсякъде го дебнеха язви. Всеки понеделник се отказваше от пиенето. Може би имаше нужда от психиатър или от нова съпруга.
— Мистър Никълс… — Високият младеж, който бе разменил реплики с Мери Джейн, пристъпи напред.
— Другата седмица, Бърни — каза мистър Никълс. И погледът му пак обходи хората като сноп светлина. — Мис Саундърс — обърна се той към секретарката, — може ли да дойдете за малко при мен? Той махна небрежно и отегчено с ръка и се скри в кабинета си.
Секретарката нанесе последни смъртоносни удари по клавишите на машината, подлагайки на масово унищожение всички драматурзи, след това се изправи и тръгна след Никълс със стенографски бележник в ръка. Вратата се затвори след нея.
— Дами и господа — обърна се капитанът към всички присъствуващи — този занаят не е за нас. Предлагам да открием магазин за останки от военно имущество. Търсенето на използувани минохвъргачки ще бъде огромно. Здравей, дребосък — каза той на Мери Джейн, изправила се с целия си ръст, проточила глава напред, за да го целуне по бузата.
— Радвам се, че си се върнал жив у дома след онази забава, Уили — каза Мери Джейн.
— Признавам, че беше доста пиянска — отговори капитанът. — Искахме да заличим от душите си мрачните спомени от войната.
— По-скоро да ги удавите — каза Мери Джейн. Не завиждай на дребните ни радости — отговори капитанът. — Не забравяй, че докато ние летяхме в небето над Берлин, обстрелвани от противовъздушната артилерия, ти рекламираше колани за чорапи.
— Наистина ли си летял над Берлин, Уили? — изненада се Мери Джейн.
— Разбира се, че не съм. — Той се усмихна на Гретхен, развенчавайки собствения си героизъм. — Аз търпеливо чакам, дребосък — каза той.
— О! — възкликна тя. — Гретхен Джордах. Уили Абът.
— Щастлив съм, че се озовах тази сутрин на Четиридесет и шеста улица, — каза Абът.
— Здравейте — каза Гретхен и почти стана от стола. Все пак той беше капитан.
— Предполагам, че сте артистка — каза Уили.
— Опитвам се да бъда.
— Ужасна професия — каза Абът. — Рецитираш Шекспир и едва си изкарваш хляба.
— Стига си флиртувал, Уили — каза Мери Джейн.
— От вас ще стане отлична съпруга и майка, мис Джордах — каза Абът. — Помнете ми думите. Защо не съм ви виждал друг път?
— Тя е тук съвсем отскоро — каза Мери Джейн, преди Гретхен да успее да отговори. Може би това беше предупреждение към Уили да не бърза толкова. Или ревност?
— Ах, тези момичета, които са тук съвсем отскоро — продължи Абът. — Може ли да седна в скута ви?
— Уили! — каза Мери Джейн.
Гретхен се разсмя, а заедно с нея се разсмя и Абът. Той имаше бели, равни, малки зъби.
— Като дете ми липсваха майчините ласки.
Вратата на кабинета се отвори и се появи мис Саундърс.
— Мис Джордах — каза тя, — мистър Никълс може да ви приеме.
Гретхен се изправи, изненадана, че мис Саундърс помни името й. Тя идваше в кантората на Никълс само за трети път. Никога досега не беше разговаряла с Никълс. Оправи нервно гънките на роклята си и тръгна към междинната летяща врата, която мис Саундърс държеше отворена.
— Поискайте хиляда долара на седмица и десет процента от общата печалба — каза Абът.
Гретхен мина през вратата и се запъти към кабинета на Никълс.
— Всички останали могат да си вървят — каза мис Саундърс. — Мистър Никълс има среща след петнадесет минути.
— Чудовище — каза изпълнителката на характерни роли с кожената наметка.
— Аз просто върша служебните си задължения — заяви мис Саундърс.
Гретхен бе обзета от противоречиви чувства. Радост и страх от перспективата, че ще я пробват за роля. Угризения пред другите, защото са пренебрегнати, а тя е предпочетена. Яд, защото сега Мери Джейн щеше да си тръгне с Уили Абът. Обстрелван от зенитните оръдия над Берлин.
— Ще се видим после — извика Мери Джейн, но не уточни къде. Абът не каза нищо.
Кабинетът на Никълс беше малко no-голям от чакалнята. Голи стени, бюрото отрупано с ръкописи на пиеси в папки от изкуствена кожа. Имаше три жълтеникави кресла с дървени облегалки, а прозорците бяха потънали 6 прах. Кабинетът сякаш беше на човек, чиито работи не вървят добре и който с мъка успява да плати наема за помещението на всяко първо число от месеца.
Когато тя влезе, Никълс стана и каза:
— Много любезно от ваша страна, че имахте търпението да почакате, мис Джордах. — Посочи с ръка стола до бюрото си.
Гретхен седна и чак тогава седна и той. Дълго я гледа мълчаливо, изучавайки я с мрачно изражение на лицето като човек, на когото предлагат картина със съмнителна автентичност. Тя беше много нервна и се страхуваше, че коленете й треперят.
— Предполагам — започна Гретхен, — че искате да знаете какъв опит имам. Не е кой знае…
— Не — прекъсна я той. — Засега не е важно какъв опит имате в театъра. Мис Джордах, ролята, за която искам да ви пробвам, е, откровено казано, малко несериозна. — Той поклати печално глава сякаш от жал към самия себе си заради абсурдните неща, които професията му го принуждаваше да върши. —
