Одетс, Хелман, Шъруд, Кауфман и Харт.
— Това е литературният живот — каза Уили. — Трябва да ти направя едно признание. Пиша пиеса. Като всички театрални рекламни агенти.
— Един ден и тя ще стои на витрината — каза Гретхен.
— Дай боже да стои на витрината — отговори той. — А ти добра артистка ли си?
— Аз изпълнявам само една роля. Вечната загадка — жената.
— Цитирам — добави той. И двамата се засмяха. Знаеха, че шегата е глупава, но тя си беше само тяхна и затова я харесваха.
Като стигнаха на Петдесет и пета улица, завиха по нея. Точно в този момент пред „Сейнт Реджис“ от таксита слизаха двама младоженци и придружаващите ги близки и роднини. Булката беше много млада и много стройна — като бяло лале. Младоженецът, млад лейтенант от пехотата, нямаше никакви нашивки, никакви отличия, по лицето му имаше следи от порязване с бръснач; изглеждаше съвсем неопитен и недокоснат от войната.
— Бъдете благословени, деца мои — каза Уили, когато минаха край тях.
Младоженката се усмихна и преливаща от радост, им прати въздушна целувка.
— Благодаря, сър — каза лейтенантът, като едва се въздържа да не отдаде чест, както изисква уставът.
— Хубава нощ за сватба — каза Уили, когато отминаха. — Температура под тридесет градуса, неограничена видимост, в момента не се води война.
Забавата беше в един дом между Парк Авеню и Лексингтън. Когато пресичаха Парк Авеню на Петдесет и пета улица, на ъгъла зави едно такси по посока към Лексингтън. Вътре седеше сама Мери Джейн. Таксито спря някъде към средата на улицата, Мери Джейн слезе и се затича към една пететажна сграда.
— Мери Джейн — каза Уили. — Видя ли я?
— Аха. — Сега вече вървяха по-бавно.
Уили се обърна и загледа Гретхен в лицето.
— Имам една идея — каза той. — Хайде сами да си направим забава.
— Чаках да предложиш това — отговори Гретхен.
— Рота, кръгом! — изрева той и се обърна по войнишки, удряйки токове. Тръгнаха обратно към Пето Авеню. — Като си помисля само колко много млади господа ще ти поискат телефонния номер, веднага ми става неприятно.
Тя стисна ръката му. Беше почти сигурна, че Уили е спал с Мери Джейн, но въпреки това стисна ръката му.
Влязоха в бара „Дъбовата зала“ на хотел „Плаца“ и си поръчаха джулеп-уиски със захар, мента и лед в матови оловни канчета.
— Да пием за стария Кентъки, родината на това питие — каза Уили. Той обичаше да смесва напитките. Шотландско уиски, шампанско, после друг вид уиски. — Аз съм рушител на митове.
Като изпразниха чашите си, те излязоха от бара и на Пето Авеню се качиха на един двуетажен автобус, който отиваше към центъра на града. Седнаха на горния етаж, където всички прозорци бяха отворени. Уили свали офицерската си шапка с две сребърни емблеми и сърмена панделка. Вятърът разроши косата му и сега той изглеждаше още по-млад. На Гретхен й се искаше да притисне главата му до гърдите си и да го целуне, но наоколо имаше хора, затова тя взе шапката му и погали панделката и двете емблеми.
Слязоха на Осма улица и намериха свободна маса на тротоара пред ресторант „Бривурт“. Уили поръча мартини.
— Това е за усилване на апетита — каза той. — Трябва да раздразним малко стомашните сокове. Все едно, че даваме въздушна тревога.
„Алгонкуин“, „Плаца“, „Бривурт“, нова служба, запознанство с капитан — и всичко това в един ден. От рога на изобилието се изливаха неща, които й се случваха все за първи път.
Вечеряха пъпеш и печено пиле с бутилка червено калифорнийско вино от долината Напа.
— Обхванат съм от патриотизъм — каза Уили. — И то, защото спечелихме войната. — Той изпи почти цялата бутилка сам. Алкохолът, изглежда, никак не му действуваше. Очите му бяха ясни, езикът му не се преплиташе.
Вече не говореха, а само се гледаха.
След кафето Уили поръча и за двамата коняк. Гретхен пресметна, че обядът плюс вечерята и всички напитки, с които се наливаха цял следобед, ще струват на Уили най-малко петдесет долара.
— Богат ли си? — попита го тя, когато той плати сметката.
— Само духовно — каза Уили. Той обърна портфейла си надолу и към масата полетяха шест банкноти. Две от тях бяха по сто долара, а останалите по пет. — Това е цялото състояние на Абът — каза той. — Искаш ли да те спомена в завещанието си?
Двеста и двадесет долара. Беше потресена от тази незначителна сума. Самата тя имаше повече пари в банката, останали от осемстотинте долара на Бойлан, и никога не плащаше за ядене повече от деветдесет и пет цента. Да не би да прилича на баща си? Стана й неприятно от тази мисъл.
Гледаше как Уили събира банкнотите и ги слага небрежно в джоба си.
— Войната ми показа каква е стойността на парите — каза той.
— От богато семейство ли си? — попита тя.
— Баща ми беше митнически инспектор на канадската граница — отговори той. — Освен това беше честен. Имаше шест деца. Живеехме си царски. Три пъти седмично ядяхме месо.
— Аз държа на парите — призна тя. — Знам докъде е стигнала майка ми поради липса на пари.
— Пий смело — каза Уили. — Ти няма да вървиш по стъпките на майка си. Аз много скоро ще се захвана с моята златоносно пишеща машинка.
Допиха коняка. Гретхен усещаше, че главата й е леко замаяна, но не беше пияна. Никак не беше пияна.
Като станаха от масата и минаха между посадените в сандъчета храсти, за да излязат от терасата на улицата, Уили каза:
— Според мнението на присъствуващите на дневен ред трябва да се постави въпросът какво да пийнем.
— Аз повече няма да пия тази вечер — каза тя.
— Който търси мъдрост, ще я намери у жената — заяви Уили. — Пития. Жрицата на оракула. Делфийски брътвежи, които крият умело истината зад енигми. Тази вечер повече няма да се пие. Такси! — извика той.
— Може и пеша да стигнем до общежитието — каза Гретхен. — Дотам са само петнадесет минути…
Едно такси рязко спря, Уили отвори вратата и тя влезе в колата.
— Хотел „Станли“ — каза Уили на шофьора. — На Седмо авеню.
Целунаха се. Оазис от устни. Шампанско, уиски, джулеп, червено вино от долината Напа в Испанска Калифорния, коняк, дар от Франция. Тя притисна главата му до гърдите си и зарови лице в гъстата му, мека коса. Усети твърдите кости на черепа му.
— Цял ден мечтая за това — каза тя. Притисна го силно до себе си — войник-дете. Той разкопча сръчно двете горни копчета на роклята й и целуна вдлъбнатината между гърдите й. Над сведената му глава тя виждаше шофьора в гръб, насочил вниманието си към светлините на светофарите, към забързаните пешеходци — не го интересуваше какво правят пътниците в колата, то си беше тяхна работа. От осветената рамка я гледаше снимката му. Четиридесетгодишен мъж с гневил, предизвикателни очи, страдащ от бъбреци, мъж, който е видял всичко, който познава целия град. Казваше се Ели Лефковиц — по заповед на полицията имената на шофьорите бяха ясно написани. Тя щеше да помни цял живот това име. Ели Лефковиц караше безмълвно колесницата на любовта.
По това време движението беше слабо и таксито почти летеше. Като летец в безбрежно небе.
Последна целувка за Ели Лефковиц и тя закопча роклята си, за да влезе както подобава в брачните покои.
Фасадата на хотел „Станли“ беше внушителна. Архитектът сигурно е бил в Италия или е видял някой
