изглед. Дворецът на дожите, дрогерията „Уолгрийн“. Адриатическото крайбрежие на Седмо авеню.
Тя застана в единия край на фоайето, а Уили отиде за ключа. Палми в сандъчета. Тъмни дървени столове в италиански стил и ярка светлина. Минаваха жени с лица на полицейски инспекторки и накъдрени руси коси като на евтини кукли. В ъглите стояха мъже със съмнителен вид, войници, пътуващи с някакво поръчение, две кабаретни артистки с дълги бедра и дълги мигли, една стара жена с мъжки обувки, която четеше списание, нечия майка, търговски пътници, прекарали неуспешен ден, детективи, готови да тръгнат по следите на порока.
Тя се премести към асансьора, все едно, че беше сама, и когато Уили дойде с ключа, изобщо не го погледна. Човек лесно се учи да мами. В асансьора не си говореха.
— Седми етаж — каза Уили на момчето.
На седмия етаж нищо не напомняше за Италия. С всеки етаж вдъхновението на архитекта се бе изчерпвало. Тесни коридори, олющени, тъмнокафяви метални врати, голи подове, облицовани с плочки, които някога сигурно са били бели.
Тръгнаха по един тесен коридор, токчетата й потракваха като копитата на пони. Сенките им подскачаха по мрачните стени, сякаш бяха привидения, останали от икономическия разцвет от хиляда деветстотин двадесет и пета година. Спряха пред една врата, която беше като всички останали. Номер 777. На Седмо авеню, на седмия етаж. Магическото число седем, размножено безброй пъти.
Уили отключи и те влязоха в стая седемстотин седемдесет и седем в хотел „Станли“ на Седмо авеню.
— Ще ти бъде по-приятно, ако не паля лампата — каза Уили. — Стаята е ужасна дупка, но това е единственото, до което успях да се добера. И отгоре на всичко ми я дадоха само за пет дни. Градът е препълнен.
Но през нащърбените ламаринени жалузи проникваше достатъчно светлина от осветения с електричество град и тя успя да види какво представлява стаята. Малка килийка, тясно единично легло, един дървен стол с права облегалка, умивалник, баня няма, върху бюрото се тъмнеят нахвърляни офицерски ризи.
Той започна бавно да я съблича. Първо червения платнен колан, после горното копче на роклята, после останалите, едно след друго. Беше коленичил пред нея, а тя броеше движенията му. „…седем, осем, девет, десет, единадесет…“ Колко разисквания, колко душевни терзания е имало в шивашките ателиета на Седмо авеню, докато се вземе това върховно решение — не десет копчета, не дванадесет, а
— Това е работа за цял ден — каза Уили. Той смъкна роклята от раменете й и я постави внимателно върху облегалката на стола. Офицер и джентълмен. Тя се обърна, за да й разкопчее сутиена. Така я беше научил Бойлан. Светлината, проникваща през жалузите, я осветяваше на ивици. Уили се мъчеше с телените копчета на гърба й.
— Кога най-после ще измислят нещо по-удобно — каза той.
Тя се засмя и му помогна. Сутиенът падна. Гретхен се обърна към него и той смъкна нежно чисто белите й памучни пликчета. Тя изхлузи обувките си. Отметна рязко покривката на леглото заедно с одеялото и горния чаршаф. Бельото не беше чисто. Дали Мери Джейн е спала тук? Няма значение.
Тя се изтегна в леглото с опънати крака, с допрени глезени, с ръце до тялото. Той се надвеси над нея. Сложи ръката си между бедрата й. Имаше ловки пръсти.
— Долината на насладата — каза той.
— Съблечи се — подкани го тя.
Гледаше го как сваля връзката и разкопчава ризата си. Когато се съблече, видя, че той има медицински корсет с кукички и връзки. Корсетът започваше от раменете му и стигаше под плетения колан на панталоните му. Затова е толкова изправен този млад капитан. „Веднъж се приземихме много рязко и се ударихме здравата.“ Ето как се наказва тялото на войника.
— Спала ли си някога с мъж, който носи корсет? — попита Уили и започна да развързва връзките.
— Доколкото си спомням — не — отговори тя.
— Нося го само временно — каза той. Явно се смущаваше. — Още два месеца. Поне така ми казват в болницата — и продължи да се мъчи с връзките.
— Да запаля ли лампата? — попита тя.
— В никакъв случай.
Телефонът иззвъня. Те се спогледаха. Никой от двамата не помръдна. Може би ако не мърдат, няма повече да иззвъни.
— По-добре да се обадя — каза той.
— И аз така мисля.
Той вдигна слушалката на телефона, който се намираше на нощното шкафче до главата й.
— Да?
— Капитан Абът? — Уили държеше слушалката на разстояние от ухото си и тя чуваше всичко съвсем ясно. Говореше някакъв мъж със сърдит глас.
— Да — каза Уили.
— Известно ни е, че в стаята ви се намира една млада дама. — Това царствено „ни“ означаваше, че човекът се обаждаше от далечната тронна зала долу във фоайето на хотела.
— И на мен ми е известно — отговори Уили. — И какво от това?
— Стаята ви е единична — продължи гласът, — може да се заема само от едно лице.
— Добре — отговори Уили. — Дайте ми двойна стая. Кажете ми номера.
— Съжалявам, всички стаи са заети — каза гласът. — До ноември всичко е ангажирано.
— Тогава да приемем, че стаята ми е за двама души — каза Уили. — Пишете го в сметката ми.
— Страхувам се, че не мога да направя такова нещо — отговори гласът. — Стая 777 е единична, само за един човек. Съжалявам, но младата дама ще трябва да напусне хотела.
— Тя не живее в хотела, за да го напуска — отговори Уили. — И не заема никаква стая. Просто ми е на гости. Впрочем тя ми е съпруга.
— Имате ли брачно свидетелство, капитане?
— Скъпа — каза високо Уили и протегна слушалката към Гретхен, — взела ли си брачното ни свидетелство?
— У дома е — отговори Гретхен в слушалката.
— Колко пъти съм ти казвал да не тръгваш никъде без него — извика Уили с тон на раздразнен съпруг.
— Много съжалявам, мили — отговори виновно Гретхен.
— Забравила го е в къщи — каза Уили по телефона. — Ще ви го покажем утре. Ще наредя да го изпратят с бърза поща.
— Капитане, в хотела не се разрешават посещения на млади дами — каза гласът.
— Откога? — попита Уили вече ядосано. — Този вертеп е известен чак до Бангкок като свърталище на сводници, изнудвачи и джебчии, на търговци на наркотици и на крадени вещи. Един честен полицай може да напълни целия нюйоркски затвор само от вашия хотел.
— Имаме нова администрация — каза гласът. — Вече се числим към порядъчните хотели. Създаваме нова репутация на заведението. Ако до пет минути дамата не напусне стаята, аз се качвам горе, капитане.
Гретхен беше станала вече от леглото и се обуваше.
— Недей — каза Уили умолително. Тя му се усмихна нежно.
— Върви по дяволите! — извика Уили по телефона и хлопна слушалката. Той започна да пристяга корсета си, като дърпаше яростно връзките. — Върви после на война, заради разни негодници — каза Уили. — А в този проклет град по това време на нощта не можеш да намериш никаква стая за любов, колкото и пари да предложиш.
Гретхен се засмя. Отначало Уили я погледна гневно, но после и той избухна в смях.
— Следващия път — каза той. — за бога, не забравяй да си носиш брачното свидетелство.
Минаха важно през фоайето, хванати предизвикателно под ръка, все едно, че изобщо не ги бяха
