всяко време.
— Стой тук. — Последна целувка по шията. — Ще те извикам, когато стана готова.
Тя се измъкна от леглото и той я чу, че се облича в банята, а после слиза леко по стълбите към кухнята. Том лежеше, загледан в тавана, обзет от признателност и мъка. Яд го беше, че е на шестнадесет години. Не можеше да направи нищо за нея. Приемаше тя да го дарява щедро с любовта си, промъкваше се нощем в стаята й, но не можеше дори да я заведе на разходка в парка или да й подари едно шалче, защото после, току-виж, някой се разприказвал, а и зорките очи на танте Елза можеха да открият новото шалче в счупеното чекмедже в стаичката зад кухнята. Как да я измъкне от тази ужасна къща, в която тя беше робиня? Защо не е на двадесет години…
Свети Себастиан.
Клотилд влезе безшумно в стаята.
— Ела да ядеш — каза му тя.
— Когато стана на двадесет години, ще дойда и ще те измъкна оттук — каза той, преди да стане от леглото.
— Моят мъж — усмихна се тя и попипа разсеяно халката на пръста си. — Не се бави. Яденето ще изстине.
Той отиде в банята, облече се и слезе в кухнята.
На кухненската маса между двете чинии имаше цветя. Флокси. Тъмносини. Тя се грижеше и за градината. Знаеше как се отглеждат цветя. „Златни ръце има моята Клотилд — казваше танте Елза. — Тази година розите са два пъти по-големи.“
— Трябва да си имаш своя градина — каза Том и седна на стола си. Той не можеше да й предложи нищо реално, но затова беше щедър в мечтите си. Стоеше бос и ходилата му залепваха приятно по прохладния, гладък линолеум. Беше сресал грижливо още влажната си коса и русите гъсти къдрици проблясваха. Тя обичаше всичко да е подредено, да блести от чистота — тенджери, тигани, мебели, коридори, момчета. Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея.
Клотилд сложи пред него една купа с гъста рибена чорба.
— Трябва да си имаш своя градина — повтори той.
— Яж си супата — каза тя и седна срещу него. След супата имаше печено агнешко бутче — младо, крехко и необичайно за този сезон, с гарнитура от пресни картофи с магданоз, опечени в същия съд с месото. Имаше и една препълнена купа с пресен зелен фасул с масло и салата от хрупкава маруля и домати. В единия край на масата беше поставена чиния с току-що изпечени, топли бисквити и голямо парче масло, а до тях — кана с ледено студено мляко.
Тя го гледаше замислено, докато той ядеше, но когато си подаде чинията да му сипе втори път, се усмихна. Докато стопаните на къщата бяха на курорт, тя ходеше всяка сутрин с автобуса до съседния град и пазаруваше със собствените си пари. Продавачите в Елизиум положително щяха да съобщят на мисис Джордах, че в нейно отсъствие в кухнята й са се устройвали угощения с хубаво месо и отбрани плодове.
За десерт Клотилд поднесе ванилен сладолед, който беше направила сутринта, и горещ шоколад. Тя знаеше какво обича любимият й. Беше се обяснила в любов с два сандвича с бекон и домати. Сега, когато любовта е споделена, и храната трябва да бъде по-богата.
— Клотилд — каза Том, — защо работиш тук?
— А къде да работя? — попита тя изненадано. Говореше тихо и винаги с една и съща интонация. Произношението й напомняше, че е от Френска Канада. Често изговаряше някои думи неправилно.
— Където и да е. В някой магазин. Във фабрика. Не като прислужница.
— Обичам домакинската работа. Обичам да готвя — отговори тя. — Не е толкова лошо. Леля ти се държи добре с мен. Цени ме. Благодарна съм й, че ме взе. Дойдох тук преди две години. Не познавах никого, нямах нито цент. Обичам много двете момиченца. Те са винаги толкова чисти. Какво бих могла да работя в магазин или във фабрика? Смятам бавно, а машините ме плашат. Харесва ми, че съм в къща.
— В чужда къща — каза Том. Възмутително беше, че тези двама дебели лигльовци могат да се разпореждат с Клотилд, както си искат.
— Тази седмица — каза тя и го докосна по ръката — къщата е наша.
— Никога не можем да излезем двамата заедно.
— Какво от това? — сви тя рамене. — Какво губим?
— Трябва все да се крием — извика той. Започваше да й се ядосва.
— Какво от това? — Тя отново сви рамене. — Има много неща, за които си струва да се криеш. Не всичко е хубаво, когато е явно. Може би аз обичам тайнствените неща. — Лицето й се озари от лека усмивка, което рядко се случваше.
— Днес… — продължи той упорито, опитвайки се да посее в нея семето на бунта, да разтърси тази хрисима селска покорност. — След такъв банкет… — Той посочи с ръка масата. — Не е редно. Трябва да излезем, да правим нещо, не просто да седим тук.
— Какво можем да правим? — попита тя сериозно.
— В парка има концерт на открито — каза той. — Има и футболен мач.
— Слушам достатъчно музика по грамофона на леля ти Елза — отговори тя. — Ти, ако искаш, иди на мач и после ми кажи кой е победил. На мен ще ми бъде много добре тук, ще оправя и ще те чакам да се върнеш в къщи, Томи.
— Днес не отивам никъде без теб — предаде се той и стана от масата. — Аз ще измия чиниите.
— Няма нужда — каза тя.
— Аз ще измия съдовете — повтори той властно.
— Моят мъж — каза тя и отново се усмихна, без всякаква амбиция, естествена и непресторена.
На другия ден, когато се връщаше от гаража с раздрънкания си велосипед, Том мина край градската библиотека. Най-неочаквано спря, подпря колелото на перилата и влезе вътре. Той не четеше почти нищо, даже и спортните страници на вестниците, и никога не посещаваше библиотеки. Може би правеше това в знак на протест срещу брат си и сестра си, които вечно седяха със забити в книгите носове и пълнеха главите си с невероятни фантазии.
Тишината в залата и библиотекарката, която огледа неодобрително изцапаните му със смазка дрехи, го смутиха и той тръгна между рафтовете, без да знае коя от хилядите книги съдържа нужната му информация. Накрая трябваше да отиде при библиотекарката, седнала на бюрото.
— Извинете — каза той. С припряно, рязко движение на китката си тя подпечатваше фишове, осъждайки на вечен затвор книгите.
— Какво обичате? — погледна го тя неприветливо. Явно познаваше от пръв поглед кой не обича да чете книги.
— Искам да прочета нещо за свети Себастиан — каза той.
— Какво искате да прочетете за него?
— Каквото и да е — отговори той й съжали, че е дошъл.
— Вижте в Британската енциклопедия — отговори жената. — В справочната зала. Томът от САРС до СОРК. — Тази дама явно си разбираше от работата.
— Много ви благодаря, госпожо. — Той реши, че отсега нататък ще се преоблича в гаража и ще измива със сапун поне горния слой мръсотия от кожата си. И на Клотилд ще й бъде приятно. Няма смисъл да се отнасят към теб като с куче, когато това може да се избегне.
Загуби десет минути, за да намери Британската енциклопедия. Извади тома САРС — СОРК, занесе го на една маса и взе да го прелиства —
Ето го.
„След като стрелците помислили, че е умрял и го оставили, четеше Том, една набожна жена, Ирина, дошла през нощта да вземе тялото му и да го погребе, но като видяла, че още е жив, го занесла у дома си, където превързала раните му. Още неоздравял напълно, той побързал да се яви пред императора, който заповядал да го бият до смърт с пръчки.“
