Господи, значи, за втори път, помисли си Том. Тези католици са смахнати. Но все още не можеше да разбере защо Клотилд го бе нарекла свети Себастиан, когато го гледаше гол във ваната.
Продължи да чете. „Св. Себастиан се призовава на помощ срещу чумата. Млад и красив войн, той е любима тема в религиозната живопис: обикновено го рисуват гол, ранен тежко, но не смъртоносно, със стрели.“
Том затвори книгата замислено. „Млад и красив войн, обикновено го рисуват гол…“ Чак сега разбра. Клотилд. Тази прекрасна Клотилд. Тя го обича без думи, но изразява любовта си чрез религията, чрез храната, чрез тялото си, чрез всичко.
До този момент той смяташе, че видът му е доста смешен — някакъв сополанко с грубовато лице и нахално изражение. Свети Себастиан. Следващия път, като види онези двама хубавци, Рудолф и Гретхен, ще ги погледне право в очите. Ще им каже, че една по-възрастна, опитна жена го е оприличила на свети Себастиан, млад и красив войн. За първи път, откакто беше напуснал дома си, съжаляваше, че тази вечер няма да види брат си и сестра си.
Стана и остави книгата на място. Точно щеше да си тръгва от справочната зала, и се сети, че Клотилд също е име на светица. Прерови пак енциклопедията и извади тома от КАСТИР до КОЛ.
Тъй като вече имаше опит, намери бързо това, което търсеше, макар че името не беше Клотилд, а „Клотилда, св. (544 г.), дъщеря на бургундския крал Чилперик и съпруга на Кловис, крал на франките“.
Том си представи как Клотилд се поти над печката в кухнята на семейство Джордах, как пере бельото на чичо Харолд и му стана мъчно. Дъщеря на бургундския крал Чилперик и съпруга на Кловис, крал на франките. Хората явно не мислят за бъдещето, когато кръщават децата си.
Той прочете параграфа до края, но тя, изглежда, не беше направила кой знае колко много, освен да покръсти мъжа си, да строи църкви и други такива работи и да се скара със семейството си. В енциклопедията не се споменаваше какви мъки е изпитала, за да стане светица.
Том остави книгата, нетърпелив да се прибере при Клотилд. Но преди това спря при бюрото на библиотекарката и каза:
— Благодаря, госпожо. — Усети някаква приятна миризма. На бюрото имаше ваза с нарциси — зелени стръкчета с бели цветове, а на дъното лежаха разноцветни камъчета. Без да мисли, той попита: — Може ли да се запиша в библиотеката?
— Записвали ли сте се някога в някоя библиотека? — попита тя.
— Не. Никога не съм имал време за четене.
Жената го изгледа някак особено, но извади една празна карта и попълни в нея името, възрастта и адреса му. Тя вписваше данните много смешно, отзад напред, после удари печат с датата и му подаде картата.
— Мога ли веднага да си взема книга? — попита той.
— Ако искате — каза тя.
Той пак се върна при Британската енциклопедия и извади тома от САРС до СОРК. Искаше да прочете внимателно същия параграф и да се опита да го запомни наизуст. Но когато се изправи пред бюрото с книгата, за да му подпечатат картата, жената поклати нетърпеливо глава.
— Оставете я на мястото — каза тя. — Не може да се изнася от справочната зала.
Той се върна в залата и остави тома. Все ти мърморят, че трябва да четеш, мислеше възмутено Том, а когато накрая се съгласиш, ти казват, че не може.
Но въпреки това на връщане от библиотеката той се потупа няколко пъти по задния джоб, защото му беше приятно да усеща твърдата карта.
За вечеря имаше пържено пиле, пюре от картофи и пюре от ябълки, а за десерт — сладкиш с боровинки. Двамата с Клотилд се хранеха в кухнята, без да приказ ват много.
Когато свършиха и Клотилд взе да раздига масата, той отиде при нея, прегърна я и каза:
— Клотилда, дъщеря на бургундския крал Чилперик и съпруга на Кловис, крал на франките.
— Какво значи това? — погледна го тя с широко отворени очи.
— Исках да разбера откъде идва името ти — каза той. — Отидох в библиотеката. Ти си кралска дъщеря и кралска съпруга.
Тя дълго го гледа, прегърнала го през кръста. После го целуна по челото с благодарност, сякаш й беше донесъл подарък.
2
В сламеното кошче две риби вече пъстрееха върху мократа папрат. Както бе казал Бойлан, потокът беше добре зарибен. В единия край на имението, където потокът навлизаше в земите на Бойлан, имаше бент. Оттам с криволичения той обикаляше и стигаше до другия край на имението, където се издигаше втори бент с телена ограда, която не позволяваше на рибата да излиза. Оттук потокът се спускаше на малки водопади към Хъдсън.
Рудолф носеше стари кадифени панталони и гумени пожарникарски ботуши, купени на старо; бяха му доста големи, но вършеха работа, когато вървеше по брега, осеян с тръни и преплетени шубраци. Пътят от последната спирка на градския автобус до хълма беше дълъг, но той го извървяваше с удоволствие. Все едно, че ходеше да лови пъстърва в частната си река. Досега не беше срещнал в имението нито Бойлан, нито някой друг. Независимо в коя част на потока ловеше риба, къщата винаги оставаше отдалечена поне на петстотин метра.
Предната нощ беше валял дъжд и сега в сивия следобеден въздух се усещаше влага. В мътната вода пъстървите не кълвяха. Но той се чувствуваше щастлив, че върви бавно нагоре по течението, че хвърля леко въдицата там, където иска, че наоколо няма никой, че се чува само плисъкът на водата в камъните. След една седмица започваше училище и искаше да се възползува от последните дни на ваканцията.
Беше застанал до един от двата декоративни моста над реката, когато чу стъпки по чакъла. До моста водеше малка пътечка, обрасла с бурени. Рудолф нави конеца на пръчката и зачака. По пътеката се зададе Бойлан, гологлав, с велурено яке, вълнено шалче с индийски десен й ботуши за езда, и спря на моста.
— Здравейте, мистър Бойлан — каза Рудолф. Почувствува се малко неудобно, като го видя; ами ако Бойлан не си спомня, че го е поканил да лови тук риба или е отправил поканата само от любезност?
— Кълве ли? — попита Бойлан.
— Две съм хванал досега.
— Не е лошо за такъв ден като днешния — отговори Бойлан, загледан в мътната вода. — Ловиш на блесна.
— Вие обичате ли да ловите риба? — Рудолф се премести по-близо до моста, за да не се надвикват.
— Едно време обичах — каза Бойлан. — Не искам да ти преча. Аз просто се разхождам. Ще се върна по същия път. Ако си още тук, може би ще ми направиш удоволствието да пийнем нещо у дома.
— Благодаря — отговори Рудолф, без да каже дали ще остане, или ще си тръгне.
Бойлан махна с ръка и отмина.
Рудолф смени блесната с нова — тя беше мушната под панделката на овехтялата кафява филцова шапка, която носеше, когато валеше дъжд или ходеше на риба. Завърза бързо и ловко блесната. Може би един ден ще стане хирург и ще налага шевове. „Смятам, че пациентът ще живее, сестра.“ Колко години? Три в предклиничните дисциплини, четири в клиниката и още две за специалност. Кой ще има толкова пари? По-добре да се откаже от тази мечта.
При третото хвърляне рибата клъвна. Тя се замята и кафявата вода побеля. Изглежда, беше голяма. Рудолф дърпаше внимателно, стараейки се да не я закачи о камъните и клонките, заседнали на дъното. Не знаеше колко време е минало. На два пъти рибата беше почти негова и на два пъти му се изплъзваше, отнасяйки настрани конеца. На третия път усети, че се е изтощила. Тогава нагази в потока с мрежата. Ледено студената вода нахлу в пожарникарските му ботуши. Чак когато хвана пъстървата в мрежата, усети, — че Бойлан се е върнал и го наблюдава от моста.
— Браво! — извика Бойлан, когато Рудолф стъпи на брега с натежали от водата ботуши. — Добре го изпипа.
Рудолф уби пъстървата, а през това време Бойлан го бе приближил и го наблюдаваше как я слага при
