другите две риби в кошницата.
— Аз никога не бих могъл да направя такова нещо — каза Бойлан. — Да убия каквото и да било със собствените си ръце. — Той носеше ръкавици. — Приличат на миниатюрни акули, нали? — каза той.
На Рудолф му приличаха на пъстърви.
— Не съм виждал акули — отговори той, откъсна още малко папрат и я натъпка в кошницата около рибите. Утре баща му щеше да закусва пъстърва. Той обичаше пъстърва. Малка отплата за въдицата и макарата, които му подари за рождения ден.
— Ловиш ли риба в Хъдсън? — попита Бойлан.
— Понякога. Когато е сезонът на херингата.
— Когато баща ми е бил момче, в Хъдсън са ловили сьомга — каза Бойлан. — Представяш ли си как е изглеждала реката по времето на индианците. Преди Тиодор Рузвелт и Франклин Рузвелт. По бреговете са се разхождали мечки и рисове, а сърните са слизали чак дотук да пият вода.
— И сега от време на време се появява по някоя сърна — каза Рудолф. Никога не се беше замислял как ли е изглеждала Хъдсън, когато индианските канута са порели водите й.
— Вредят на посевите тези сърни, вредят на посевите — каза Бойлан.
На Рудолф му се искаше да седне, да събуе ботушите си и да излее водата от тях, но знаеше, че чорапите му са кърпени и никак не му беше приятно да показва пред Бойлан грубия кърпеж, сътворен от ръцете на майка му.
Сякаш четейки мислите му, Бойлан каза:
— Трябва непременно да събуеш тези ботуши. Водата сигурно е студена.
— Студена е. — Рудолф свали единия ботуш, после другия. Бойлан сякаш не го забелязваше. Той оглеждаше гъстата гора наоколо, която беше собственост на семейството му още от времето на Гражданската война.
— По-рано къщата се виждаше оттук. Тези шубраци ги нямаше. Десет градинари се грижеха за земята и зиме и лете. А сега идват само хората от държавния развъдник за риба, и то веднъж в годината. Друг не можеш да видиш. Впрочем няма и смисъл. — Той продължаваше да оглежда гъстата зеленина на дъбовия шубрак, клонестите ели и кучешкия дрян. — Саморасляци — каза той. — Девствена гора. Където порочен само е човекът. Кой го е казал това?
— Лонгфелоу — отговори Рудолф. Той обу пак ботушите, но чорапите му бяха съвсем мокри.
— Четеш ли много? — попита Бойлан.
— Това сме го учили в училище. — Рудолф не искаше да се хвали.
— Радвам се, че образователната ни система не пренебрегва местните птици и техните волни песни — каза Бойлан.
Пак говори превзето, помисли си Рудолф. На кого иска да направи впечатление? Рудолф не обичаше много Лонгфелоу, но какво си въобразяваше Бойлан, та се отнасяше толкова пренебрежително? Да не би случайно да може да напише някое стихотворение?
— Между другото, мисля, че в къщи има едни стари непромокаеми високи рибарски ботуши. Бог знае кога съм ги купувал. Ако ти стават, можеш да ги вземеш. Защо не дойдеш да ги пробваш?
Рудолф смяташе да се прибере у дома. До автобуса имаше доста път, а и беше поканен на вечеря у Джули. След това щяха да ходят на кино. Но рибарски ботуши… за да си купиш, трябва да дадеш повече от двадесет долара.
— Благодаря, сър — каза той.
— Не ме наричай сър — каза Бойлан. — И без това се чувствувам достатъчно стар.
Тръгнаха по зашумената пътека към къщата.
— Дай да нося кошчето — каза Бойлан.
— Не е тежко — отговори Рудолф.
— Моля те — настоя Бойлан. — Така ще си мисля, че съм свършил нещо полезно днес.
Та той е нещастен, помисли си с изненада Рудолф. Нещастен като майка ми. Подаде кошчета на Бойлан и той го увиси на рамото си.
Огромната къща се извисяваше на хълма, безполезна крепост в готически стил, обвита цялата в бръшлян, предназначена да брани обитателите си от рицари в доспехи и от колебанията на борсата.
— Наивно, нали? — измърмори Бойлан.
— Да — каза Рудолф.
— Ама и ти си един приказлив… — засмя се Бойлан. — Влизай. — Той отвори масивната дъбова врага.
Сестра ми е минавала оттук, помисли си Рудолф. Аз трябва да се обърна и да си тръгна. Но не си тръгна.
Влязоха в голямо тъмно преддверие с мраморен под и широка вита стълба. В същия миг се появи възрастен мъж с жакет от тънък вълнен сив плат и папионка — сякаш още със самото си влизане Бойлан внушаваше на прислужниците си да се явят пред него.
— Добър вечер, Пъркинс — каза Бойлан. — Това е мистър Джордах, един млад приятел на нашето семейство.
Пъркинс кимна и едва забележимо се поклони. Приличаше на англичанин. На лицето му сякаш бе изписано: „Служа на краля и на отечеството“. Той взе овехтялата шапка на Рудолф и я положи на една маса до стената, също като венец върху кралски гроб.
— Ще бъдеш ли така любезен, Пъркинс, да отидеш в оръжейната — каза Бойлан — и да потърсиш там старите ми рибарски ботуши. Мистър Джордах е рибар. — Той отвори кошчето. — Ето виж.
Пъркинс погледна рибата.
— Много са големи, сър. — Какъв верен поданик.
— Нали? — Двамата мъже явно играеха някаква сложна игра, чиито правила не бяха известни на Рудолф. — Занеси ги на готвачката — каза Бойлан на Пъркинс. — Помоли я да ги сготви. Нали ще останеш да вечеряме, Рудолф?
Рудолф се поколеба. Ще изпусне срещата с Джули. Но ловеше риба в имението на Бойлан и щеше да получи чифт ботуши.
— Бих искал само да се обадя по телефона — каза той.
— Разбира се — каза Бойлан и се обърна към Пъркинс: — Кажи на готвачката, че за вечеря ще бъдем двама души. — Аксел Джордах нямаше да яде пъстърва на закуска. — И още нещо — добави Бойлан, — донеси едни хубави, дебели чорапи и една хавлиена кърпа за мистър Джордах. Краката му са мокри. Той още е млад и не обръща внимание на това, но когато след четиридесет години ще гледа да се добере до камината, както правим ние с теб, ще усети ревматизма в ставите си и ще си спомни днешния ден.
— Да, сър — каза Пъркинс и се отправи към кухнята или към оръжейната, която кой знае какво представляваше.
— Мисля, че ще се чувствуваш по-удобно, ако си събуеш ботушите още тук — каза Бойлан. Той намекваше учтиво на Рудолф, че няма защо да оставя мокри следи по цялата къща. Рудолф свали ботушите. Кърпените чорапи му действуваха като мълчалив укор.
— Ще влезем тук. — Бойлан отвори високата двукрила врата с дърворезба, която водеше към всекидневната. — Надявам се, че Пъркинс е имал добрината да запали камината. Тази къща е студена и в най-топлите дни. В най-добрия’ случай тук е вечна есен. А в ден като днешния, когато въздухът е влажен, човек може да се вкочани.
Да, човек може, човек може, мислеше Рудолф, минавайки бос през вратата, която Бойлан държеше отворена. Човек може и с един скок да офейка оттук.
За първи път в живота си Рудолф влизаше в толкова голяма стая. Вътре съвсем не беше мрачно като есен. На високите прозорци се спускаха тъмночервени плюшени завеси, по стените имаше лавици с книги, много картини — портрети на дами с румени лица и тоалети от деветнадесети век, на солидни, възрастни мъже с бради и големи напукани маслени платна. Рудолф позна, че това са пейзажи от околната долина на Хъдсън, когато наоколо е имало само поля и гори. Върху един роял лежаха разпръснати много албуми с ноти, а до стената имаше масичка с бутилки. Имаше също така едно огромно меко канапе, няколко дълбоки кожени кресла и масичка, отрупана със списания. Грамадният персийски килим в бледи тонове сякаш беше тъкан преди стотици години и в неопитните очи на Рудолф той изглеждаше износен и протъркан. Пъркинс
