— Да — отговори Рудолф. Искаше да види какво представлява оръжейната. Беше виждал оръжейна в Бруклин, когато отиде там веднъж на спортно състезание.
— Добре — каза Бойлан. — Може да ти помогне, когато един ден сам станеш родител. Ще имаш представа какво наказание да налагаш на децата си. Вземи си чашата.
В преддверието имаше голяма бронзова скулптура на тигрица, впила нокти в гърба на един бивол.
— Изкуство — каза Бойлан. — Ако бях патриот, щях да излея от бронза оръдие. — Той отвори двете крила на огромната врата, украсена с купидони и гирлянди от дърворезба. — Балната зала — каза той и запали осветлението.
Залата беше голяма почти като гимнастическия салон в училище. От високия колкото за два етажа таван се спускаше грамаден кристален полилей, увит с чаршафи. Работеха само няколко крушки и през плътните чаршафи проникваше мъждива светлина. Край стените, облицовани с дървена ламперия, бяха наредени много столове, също покрити с чаршафи.
— Баща ми разправяше, че майка му е събрала тук веднъж седемстотин души. Оркестърът свирел валсове. Двадесет и пет мелодии една след друга. Съвсем като танците в клуба, нали, Рудолф? Свириш ли още в „Джак и Джил“?
— Не — каза Рудолф. — Триседмичният ни договор изтече.
— Очарователна е малката… как й беше името?
— Джули.
— О, да, Джули. Аз не съм й симпатичен, нали?
— Не ми е казвала такова нещо.
— Нали ще й предадеш, че според мен тя е очарователна? На всяка цена.
— Ще й предам.
— Седемстотин души — повтори Бойлан. Той протегна ръка, сякаш държеше въображаема партньорка за танц, и изведнъж се завъртя в лека валсова стъпка. Уискито се разля по ръката му. — Аз бях много търсен кавалер на баловете, на които млади момичета се явяваха за първи път в обществото. — Той извади носна кърпа от джоба си и изтри ръката си. — Може би и аз ще дам един бал. В навечерието на годишнината от битката при Ватерло. И за Ватерло ли знаеш?
— Да — отговори Рудолф. — Офицерите на Уелингтън. И Беки Шарп18. — Беше чел и Байрон, но не искаше да парадира пред Бойлан.
— Чел ли си „Пармският манастир“?
— Не.
— Прочети я, когато пораснеш още малко — каза Бойлан и хвърли последен поглед на мрачната бална зала. — Горкият Стендал, забравен от всички в Чивита-векия19, умрял неоплакан, заложил всичко на потомството.
Прочел една книга, голяма работа, мислеше Рудолф. Но в същото време се чувствуваше поласкан. Все пак това беше литературен разговор.
— Порт Филип е моята Чивита-векия — каза Бойлан. Излязоха от залата и той загаси полилея. После се взря в тъмнината с белеещите се платна. — Свърталище на кукумявки — каза той, остави вратата отворена и тръгна към дъното на къщата. — Това е библиотеката — обясни той и отвори за малко една друга врата. Рудолф успя да види огромна стая, чиито стени бяха покрити от горе до долу с книги. Миришеше на кожа и на прах; Бойлан затвори вратата. — Подвързани томове. Пълните, съчинения на Волтер и на други класици. Киплинг.
Той отвори следващата врата.
— Оръжейната — каза Бойлан и запали осветлението. — Всеки друг би наричал това помещение стая за ловджийски пушки, но дядо ми е обичал да се изразява внушително.
Мебелите в стаята бяха от полиран махагон, зад заключените стъклени витрини стояха подредени двуцевни и едноцевни ловни пушки. По стените висяха трофеи — еленови рога, препарирани фазани с дълги лъскави опашки. Смазаните пушки блестяха. Никъде не се виждаше дори прашинка. Махагоновите шкафове с месингови дръжки във формата на топки придаваха на стаята вид на корабна каюта.
— Умееш ли да стреляш, Рудолф? — попита Бойлан и яхна един кожен стол, направен като седло.
— Не — каза Рудолф, а ръцете просто го сърбяха да пипне тези красиви пушки.
— Аз ще те науча, ако искаш — каза Бойлан. — В имението има едно старо съоръжение за стрелба по летяща цел. Дивеч почти не е останал, от време на време само се появява по някой заек или сърна. Когато дойде ловният сезон, около къщата чувам да гърмят пушки. Знам, че са бракониери, но нищо не мога да направя. — Той огледа помещението. — Удобно е за самоубийство — добави Бойлан. — Да, едно време тук имаше дивеч. Пъдпъдъци, яребици, гълъби, сърни. От години не съм хващал пушка. Може би ако започна да те уча, интересът ми към лова ще се възобнови. Това е мъжки спорт. Мъжът по природа е ловец. — Тонът му говореше, че има пред вид и себе си. — Един ден, когато поемеш пътя си в живота, репутацията на добър стрелец може би ще ти помогне. Един мой съученик от колежа се ожени за най-богатата наследничка в Северна Каролина благодарение на точното си око и сигурната си ръка. Сега притежава фабрики за памук. И има пари естествено. Казваше се Рийвс. Беше бедно момче, но умееше да се държи и това му помогна. Искаш ли да станеш богат, Рудолф?
— Да.
— Какво смяташ да правиш след колежа? — Не знам — отговори Рудолф. — Зависи как ще се развият нещата.
— Бих те посъветвал да станеш юрист — каза Бойлан. — Америка е страна на юристи. И с всяка изминала година нуждата от тях расте. Сестра ти, мисля, ми каза, че си председател на дискусионния клуб в училище.
— Да, членувам в него. — Щом Бойлан спомена за сестра му, Рудолф застана нащрек.
— Някой ден двамата с теб може да й отидем на гости в Ню Йорк — подхвърли Бойлан.
Когато излязоха от оръжейната, той каза:
— Ще поръчам на Пъркинс тази седмица да подготви таблото за стрелба и да купи малко гълъби. Ще ти се обадя по телефона, когато всичко е готово.
— Ние нямаме телефон.
— О, да — каза Бойлан. — Мисля, че веднъж го търсих в указателя. Ще ти оставя бележка. Струва ми се, че помня адреса. — Той погледна разсеяно към мраморното стълбище и добави: — Там няма нищо интересно. Само спални. Повечето са затворени. На втория етаж е всекидневната на майка ми. Но в нея вече никой не влиза. Извинявай за малко, аз ще отида да се преоблека за вечеря. Чувствувай се като у дома си. Налей си още уиски. — И той се заизкачва като болнав човек по извитите стълби, водещи към горните етажи, които не представляваха интерес за младия му гост, освен ако този млад гост искаше да види леглото, на което сестра му беше загубила девствеността си.
3
Рудолф се върна във всекидневната, където Пъркинс подреждаше масата за вечеря пред камината. Сякаш ръце на свещенослужител извършваха религиозен обред. В Уестминстърското абатство. В чест на поетите. От сребърна кофичка с лед се подаваше бутилка с вино. На бюфета имаше друга запечатана бутилка с червено вино.
— Обадих се по телефона, сър — каза Пъркинс. — Ботушите ще бъдат готови другата сряда.
— Благодаря, мистър Пъркинс — каза Рудолф.
— Радвам се, че мога да ви бъда полезен, сър.
За двадесет секунди му казаха два пъти „сър“. Пъркинс продължи да свещенодействува.
На Рудолф му се искаше да отиде в тоалетната, но не можеше да спомене такова нещо пред човек като Пъркинс. Пъркинс излезе безшумно от стаята, внушителен като ролс-ройс. Рудолф отиде до прозореца, дръпна малко завесите и погледна навън. Откъм тъмната долина пълзеше мъгла. Представи си как брат му Том е гледал през прозореца голия мъж с две чаши в ръце.
Рудолф отпи от питието си. Уискито започваше да му действува. Може би един ден ще дойде пак тук и ще купи тази къща с Пъркинс и с всичко останало. В края на краищата това е Америка.
Бойлан се върна. Вместо велуреното яке сега носеше кадифено сако със същата вълнена риза на карета
