наистина беше запалил огън в голямата камина. Три пъна пращяха върху масивни железни триножници, а шест или седем лампи хвърляха мека вечерна светлина из цялата стая. Рудолф веднага реши, че един ден и той ще живее в такава стая.
— Прекрасна стая — възхити се искрено той.
— Прекалено голяма за сам човек — отговори Бойлан. — Понякога дори ме плаши. Ще налея по едно уиски.
— Благодаря — каза Рудолф. Спомни си как сестра му поръчваше уиски в „Порт Филип Хаус“. Сега тя беше в Ню Йорк заради този човек. За добро или за лошо? Пишеше, че вече има работа. Като артистка. Щяла да му съобщи кога ще се играе пиесата. Имала нов адрес. Вече не живеела в общежитието. Молеше го да не казва на майка им и баща им. Получавала шейсет долара седмично.
— Нали искаше да се обадиш? — каза Бойлан, наливайки уискито. — Телефонът е на масичката до прозореца.
Рудолф вдигна слушалката и зачака да се обади телефонистката. Красива руса жена с демодирана прическа му се усмихваше от една снимка в сребърна рамка на рояла.
— Номерът, моля — каза телефонистката.
Рудолф каза номера на Джули. Надяваше се, че тя няма да си бъде в къщи и той само ще помоли да и предадат, че се е обаждал. Страхливец. Още една черна точка в оценката му за характера.
След второто иззвъняване Джули се обади.
— Джули… — започна той.
— Руди! — Радостният й глас му подействува като укор. Поне Бойлан да не беше в стаята.
— Джули — продължи той, — искам да ти кажа за тази вечер. Нещата се промениха…
— Какво се е променило? — попита тя хладно. Странно как гласът на едно толкова красиво момиче като Джули, което пее като чучулига, може в миг да се промени и да прозвучи рязко и пискливо.
— В момента не мога да ти обясня, но…
— Защо не можеш да ми обясниш в момента?
Той погледна Бойлан, застанал с гръб към него.
— Просто не мога — повтори той. — Но защо да не го отложим за утре вечер? Дават същия филм и…
— Върви по дяволите! — извика тя и затвори телефона.
Рудолф онемя за момент поразен. Как може едно момиче да бъде толкова… толкова грубо?
— Чудесно, Джули — каза той в замлъкналата слушалка. — Ще се видим утре. Довиждане. — Добре го изиграх, помисли си Рудолф и затвори телефона.
— Ето ти чашата — извика Бойлан от другия край на стаята. Той не каза нито дума за телефонния разговор.
Рудолф отиде при него и взе чашата.
— Наздраве — каза Бойлан и отпи.
Рудолф не можа да си наложи да каже наздраве, но питието го затопли и вкусът му не му се стори чак толкова неприятен.
— Това е първото ми питие за деня — каза Бойлан, разклащайки чашата, за да разтопи леда в нея. — Благодаря ти, че остана. Не обичам да пия сам, а имах нужда да глътна нещо. Днешният ден се оказа, много досаден. Заповядай, седни. — Той посочи едно от големите кресла до камината. Рудолф седна, а Бойлан остана прав, облегнат на полицата на камината. На нея имаше една порцеланова статуетка на строен вихрен кон. — Цял следобед тук бяха някакви си застрахователни агенти — продължи Бойлан. — Във връзка с онзи глупав пожар, който стана в Деня на победата. По-точно в нощта. Ти видя ли горящия кръст?
— Само чух за това — отговори Рудолф.
— Странно защо са избрали точно моето имение — каза Бойлан. — Не съм католик, нито пък негър или евреин. Местните куклуксклановци явно са били зле осведомени. Застрахователните агенти все ме питат имам ли някакви врагове. Ти чул ли си да се говори нещо из града?
— Не — отговори Рудолф предпазливо.
— Сигурно имам. Врагове, искам да кажа. Само че те не се разкриват — продължи Бойлан. — Жалко, че кръстът не е бил по-близо до къщата. Какво щастие, ако този мавзолей беше изгорял, Но ти не пиеш.
— Аз пия бавно — каза Рудолф.
— Дядо ми е построил този дом за вечни времена — каза Бойлан. — И аз съм принуден да изживея дните си тук. — Той се засмя. — Извинявай, че приказвам толкова много. Но рядко ми се удава възможност да разговарям с някой, който има поне малка представа от това, което говоря.
— Но защо тогава живеете тук? — попита Рудолф, търсейки логично обяснение, присъщо за младостта.
— Защото съм осъден — отговори Бойлан о престорено мелодраматичен глас. — Прикован съм към скалата и птицата кълве черния ми дроб. А това знаеш ли откъде е?
— „Прометей“.
— Виж ти! И пак от училище?
— Да. — На Рудолф му се искаше да извика: „Много неща знам, господинчо.“
— Не се поддавай на влиянието на родителите си — каза Бойлан. Той беше изпразнил набързо чашата си и сега се готвеше да си налее втори път. — Един ден човек си плаща за надеждите, които са му възлагали. Твоят род очаква ли много от теб, Рудолф? Имаш ли род, чиито очаквания не бива да разочароваш?
— Нямам никакъв род — отговори Рудолф.
— Това се казва истински американец — заяви Бойлан. — А, ето и ботушите.
Пъркинс беше влязъл в стаята с чифт високи гумени ботуши, с една хавлиена кърпа и чифт светлосини вълнени чорапи.
— Остави всичко тук, Пъркинс — каза Бойлан.
— Добре сър. — Пъркинс остави ботушите близо до Рудолф, преметна кърпата на креслото и сложи чорапите на масичката до стола.
Рудолф се събу. Пъркинс взе чорапите му, макар че Рудолф смяташе да ги сложи в джоба си. Не можеше да си представи какво ще прави Пъркинс в тази къща с мокрите, кърпени памучни чорапи. Избърса краката си с кърпата. Тя миришеше на лавандула. После обу чорапите. Бяха от мека вълна. Изправи се и нахлузи ботушите. На единия, точно на коляното, имаше триъгълна дупка. Рудолф реши от учтивост да се направи, че нищо не е забелязал.
— Стават ми — каза той. Петдесет долара. Най-малко петдесет долара. С тях се чувствуваше като Д’Артанян.
— Мисля, че ги купих преди войната — каза Бойлан. — Когато жена ми ме напусна, реших да се отдам на риболов.
Рудолф вдигна бързо очи, за да види дали Бойлан се шегува, но в погледа му нямаше и следа от насмешка.
— Взех си едно куче за компания. Огромна ирландска хрътка. Казваше се Брутус. Прекрасно животно. Пет години живяхме заедно и се привързахме много силно един към друг. След това някой го отрови. Моят сурогат — засмя се кратко Бойлан. — Знаеш ли какво значи сурогат, Рудолф?
Тези учителски въпроси го дразнеха.
— Да — отговори той.
— Естествено — каза Бойлан, без да настои Рудолф да обяснява значението на думата. — Сигурно имам врагове. Или кучето просто е гонило нечии кокошки.
Рудолф събу ботушите, но не знаеше какво да прави с тях.
— Остави ги тук някъде — каза Бойлан. — Пъркинс ще ги сложи после в колата, нали ще те закарам у вас. Ох, божичко. — Той видя скъсания ботуш, — Те били скъсани.
— Няма нищо. Аз ще ги залепя — каза Рудолф.
— Не. Пъркинс ще се погрижи. Той обича да поправя разни неща. — Думите му прозвучаха така, сякаш Рудолф щеше да лиши Пъркинс от най-голямото му удоволствие, ако настоява да поправи сам ботуша. Бойлан се върна при масичката с напитките. Питието му явно не беше достатъчно силно за него и той си доля още уиски. — Искаш ли да разгледаш къщата, Рудолф? — Непрестанно повтаряше името му.
