и същото вълнено шалче.
— Не исках да се бавя и затова не се изкъпах — каза Бойлан. — Надявам се, че ще ме извиниш — добави той и тръгна към барчето. Във въздуха се усети миризмата на одеколона, който си беше сложил.
— В трапезарията е много студено — каза Бойлан, поглеждайки към масата пред камината. Наля си пак уиски. — Някога тук е вечерял президентът Тафт. Вечеря за шестдесет високопоставени лица. — Той отиде при рояла, седна на табуретката и сложи чашата до себе си. Изсвири няколко акорда. — Случайно да свириш на цигулка, Рудолф?
— Не.
— На друг инструмент освен на тромпет?
— Не. Мога само да издрънкам нещо на пиано.
— Жалко. Можехме да изсвирим някой дует. Но не съм чувал да има дуети за пиано и тромпет. — Бойлан започна да свири. Рудолф трябваше да признае, че свири хубаво. — Понякога на човек му омръзва да слуша грамофонни плочи — каза той. — Познаваш ли какво е това, Рудолф? — и продължи да свири.
— Не.
— Шопен, Ноктюрно в ре бемол мажор. Знаеш ли как Шуман е описал музиката на Шопен?
— Не. — На Рудолф му се искаше Бойлан да свири, без да приказва. Музиката му харесваше.
— Като оръдие, обвито с цветя — каза Бойлан. — Нещо такова. Мисля, че Шуман го е казал. Ако трябва да даваш описание на музика, това не е лошо.
Влезе Пъркинс и каза:
— Вечерята е сервирана, сър.
Бойлан спря да свири и стана.
— Рудолф, искаш ли да отидеш в тоалетната да си измиеш ръцете?
— Да, благодаря. — Най-сетне, помисли си Рудолф.
— Пъркинс — каза Бойлан, — покажи на мистър Джордах къде да отиде.
— Оттука, сър — каза Пъркинс.
Докато Пъркинс му показваше откъде да мине, Бойлан седна пак на пианото и продължи да свири същото ноктюрно.
Банята близо до главния вход представляваше голямо помещение с прозорци от цветно стъкло, които му придаваха вид на църква. Клозетът приличаше на трон. Крановете на чешмата изглеждаха като златни. До Рудолф достигаха звуците на Шопен. Той съжаляваше, че се съгласи да остане за вечеря. Имаше чувството, че Бойлан го е хванал в капан. Той беше сложен човек — с това пиано, с ботушите и уискито, с поезията, с пушките, с горящия кръст и отровеното куче. Рудолф не се чувствуваше подготвен да се оправи с него. Сега разбираше защо Гретхен бе решила да избяга от него.
Когато излезе отново в преддверието, трябваше да подтисне импулсивното си желание да се измъкне през главния вход. Ако можеше да си вземе ботушите, без някой да го види, сигурно щеше да го направи. Но не можеше да си представи как ще стигне до спирката и да се качи на автобуса по чорапи. Чорапите на Бойлан.
Влезе в стаята, слушайки с удоволствие Шопен. Бойлан спря да свири, изправи се, хвана Рудолф любезно подръка и го отведе до масата, където Пъркинс наливаше бялото вино. Пъстървата беше в дълбок меден съд, сготвена с някакъв гъст сос. Рудолф се разочарова. Той я обичаше пържена.
Двамата седнаха един срещу друг. Пред всеки имаше по три чаши и много прибори. Пъркинс прехвърли рибата в един сребърен поднос, на който имаше малки варени картофи, застана с подноса до Рудолф и Рудолф започна внимателно да си сервира, притеснен от толкова много прибори, но решен да изглежда спокоен. Пъстървата имаше син цвят.
— Truite au bleu — каза Бойлан. Рудолф забеляза със задоволство, че произношението му е лошо или поне различно от това на мис Льоно. — Готвачката я приготвя много хубаво.
— Синя пъстърва — каза Рудолф. — Така я правят във Франция. — Не можеше да се сдържи да не заговори за Франция, след като Бойлан имаше толкова смешно произношение.
— Откъде знаеш? — Бойлан го погледна въпросително. — Бил ли си във Франция?
— Не. Знам го от училище. Всяка седмица получаваме едно френско ученическо вестниче и веднъж в него имаше статия за френската кухня.
Бойлан си сипа голяма порция. Имаше добър апетит.
— Tu parles francais!
— Un petit peu.20
— Moi, j’etais en France quand j etais jeune — каза Бойлан c грубо произношение. — Avec mes parents. I’ai vecu mon premier amour a Paris. Quand c’etait? Mille neuf cent-vingt-huit, vingt-neuf. Comment s’appelait-elle? Anne? Annette? Elle etait delicieuse.21
Може и да е била прекрасна първата любов на Бойлан, помисли си Рудолф високомерно, но тя не е оказала влияние върху произношението му.
— Tu as l’envie d’y aller? En France?22 — попита Бойлан, който сега го изпитваше. Явно нямаше да го остави на мира, докато не провереше знанията му.
— J’irai, je suis sur — каза Рудолф, припомняйки си точно интонацията на мис Льоно. Той умееше да имитира. — Peut-etre apres l’Universite. Quand le pays sera retabli.23
— Ей богу — извика Бойлан, — ти говориш като французин.
— Имах добра учителка. — Последна почит към горката мис Льоно, френската курва.
— Може би трябва да се опиташ да станеш дипломат — каза Бойлан. — Имаме нужда от млади, интелигентни хора. Но първо е нужно да си осигуриш богата съпруга. Заплатите на дипломатите са много малки. — Той отпи от виното. — По-рано исках да живея там — в Париж. Но семейството ми беше на друго мнение. Лошо ли говоря френски?
— Ужасно — отговори Рудолф. Бойлан се засмя.
— Младите са винаги прями. — Той стана сериозен. — Или може би това е фамилна черта. Със сестра ти си приличате в това отношение.
Продължиха да ядат мълчаливо; Рудолф наблюдаваше внимателно как Бойлан си служи с ножа и вилицата. Добър стрелец, прекрасни маниери…
Пъркинс прибра чиниите от риба и поднесе пържоли с печени картофи и грах. Рудолф си помисли, че няма да е лошо майка му да вземе няколко урока по готварство в кухнята на Бойлан. Пъркинс следеше има ли в чашите червено вино, но самият той не наливаше. Какво ли знае Пъркинс за Гретхен, чудеше се Рудолф. Сигурно всичко. Кой оправяше леглото в стаята на горния етаж?
— Тя вече намери ли си работа? — попита Бойлан, все едно, че разговорът им не беше прекъсвал. — Разправяше ми, че възнамерява да стане артистка.
— Не знам — отговори Рудолф, който не искаше да съобщава на Бойлан нищо за сестра си. — Напоследък не съм получавал от нея писмо.
— Смяташ ли, че може да има успех? — попита Бойлан. — Гледал ли си я някога как играе?
— Само веднъж. В едно училищно представление. — Шекспир, осакатен и изопачен, с костюми, направени от подръчни материали. Животът е в седем действия.24 Момчето, което играеше Жак, опипваше нервно брадата си, за да се увери, че не се е отлепила. Гретхен изглеждаше странна и красива и съвсем не приличаше на младеж, макар че беше облечена в трико, но произнасяше ясно репликите си.
— Има ли талант? — попита Бойлан.
— Мисля, че да. Има нещо. Когато излезе на сцената, всички спират да кашлят.
Бойлан се засмя. Рудолф разбра, че обяснението му е прозвучало съвсем детински.
— Искам да кажа… — Той се опита да възвърне самочувствието си. — Искам да кажа, че публиката започва да я следи, да й симпатизира, а с другите актьори не е така. Предполагам, че това е талант.
— Разбирам — кимна Бойлан. — Тя е изключително красиво момиче. Но ти, като неин брат, сигурно не си забелязал това.
— О, забелязал съм го — отговори Рудолф.
— Така ли? — каза разсеяно Бойлан, сякаш този въпрос повече не го интересуваше. Даде знак на Пъркинс да прибере чиниите, после стана и включи големия грамофон — Вторият концерт за пиано на Брамс
