Кажете, бихте ли приели да играете с бански костюм? По-точно с три бански костюма.
— Ами… засмя се тя неуверено. — Зависи. Глупачка. От какво да зависи? От размера на банския костюм? От размера на ролята? От разбера на бюста й? Сети се за майка си. Тя никога не ходеше на театър. За щастие.
— Ролята за съжаление е без реплики — каза Никълс. — Момичето просто минава три пъти по сцената, по веднъж във всяко действие и всеки път с различен бански костюм. Действието на пиесата се развива в един морски клуб.
— Разбирам — отговори Гретхен. Хвана я яд на Никълс, защото заради него остави Мери Джейн да тръгне с Уили Абът из града. Капитане, капитане… Шест милиона души. В асансьор да се качиш, никой вече не може да те намери. Й всичко това за какво — за да мине по сцената. Почти гола.
— Момичето е символ, или поне така казва драматургът — продължи Никълс, водил дълга и безуспешна борба с казуистиката на упорития автор. — То е символ на младост, на чувствена красота, на вечната загадка — жената. На отчайващата ефимерност на плътта. Цитирам автора. Когато момичето минава по сцената, всеки мъж от публиката трябва да си каже: „Божичко, защо съм женен?“ Пак цитирам. Имате ли бански костюм?
— Ами… мисля, че имам. — Тя кимна, ядосана този път на себе си. — Разбира се, че имам.
— Може ли да дойдете в пет часа в театър „Беласко“ с банския костюм? Авторът и директорът ще бъдат там.
— Добре, в пет часа — кимна тя. Сбогом, Станиславски. Усети, че започва да се изчервява. Лицемерка. Работата си е работа.
— Много любезно от ваша страна, мис Джордах.
Никълс се изправи уморено. Тя също стана. Той я изпрати до вратата. В чакалнята нямаше никой освен мис Саундърс, която продължаваше усилено да трака на машината.
— Извинете — измърмори Никълс и влезе в кабинета си.
— Довиждане — каза Гретхен, минавайки край мис Саундърс.
— Довиждане, миличка отговори мис Саундърс, без да вдигне глава. Тя миришеше на пот. „Ефимерност на плътта. Цитирам.“
Гретхен излезе в коридора. Докато червенината по лицето й не изчезна, не повика асансьора.
Когато асансьорът най-сетне пристигна, в него имаше един младеж, който държеше в ръце униформа на офицер от Конфедерацията и кавалерийска сабя в ножница. На главата си беше сложил униформена плъстена шапка с широка периферия, украсена с пера. Тя контрастираше рязко с изострените, груби черти на типичната му нюйоркска физиономия.
— Никога ли няма да свършат тези войни? — каза той дружелюбно, когато Гретхен влезе в асансьора.
В малката, оградена с решетки кабина беше задушно и тя усети, че по челото й избива пот. Изтри лицето си с една книжна носна кърпичка.
Излезе на улицата — по бетонната настилка се редуваха геометрични фигури от ярка нажежена светлина и сенки. Отпред до входа на сградата стояха Абът и Мери Джейн и я чакаха. Тя се усмихна. В този град имаше шест милиона души. Но какво от това. Нали те двамата я чакаха.
— Най-добре ще е да отидем да обядваме — предложи Уили.
— И аз умирам от глад каза Гретхен.
Тръгнаха по сенчестия тротоар на улицата двете високи момичета вървяха от двете страни на дребния, наперен капитан — та нали и други пълководци са били с нисък ръст, например Наполеон, Цезар, а може би и Тимур.
Тя се оглеждаше гола в огледалото на гримьорната стая. Предишната неделя беше ходила на плаж с Мери Джейн и с двама младежи и сега раменете, ръцете и краката й бяха леко загорели. Вече не носеше колан за жартиери, за да пести чорапи през лятото, и затова по гладките й бедра не личаха грозните следи от впити ластици. Загледа се в гърдите си.
— Мис Джордах — каза помощник-режисьорът, — готова ли сте, чакаме ви.
Като отвори вратата, тя пак се изчерви. За щастие сцената беше така ярко осветена, че едва ли някой щеше да забележи.
Тръгна след помощник-режисьора.
— Просто минете няколко пъти напред-назад каза той.
Някъде към десетия ред в затъмнената зала седяха неясни фигури. Подът на сцената не беше изметен и голите тухли на задната стена приличаха на римски развалини. Имаше чувството, че зачервеното й лице можеше да се види чак от улицата.
— Мис Гретхен Джордах — оповести помощник-режисьорът към тъмната като морска бездна зала. Сякаш запрати бутилка със съобщение към столовете, превърнали се в нощни вълни.
Тръгна по сцената. Имаше чувството, че изкачва планина. Привидение в бански костюм.
От залата не се чуваше никакъв звук. Върна се обратно. Пак никакъв звук. Прекоси още два пъти сцената; боеше се, че в босите й крака ще се забие някоя тресчица.
— Много ви благодаря, мис Джордах — чу се унилият глас на Никълс, който прозвуча съвсем слабо в празния театър. — Това е достатъчно. Ако се отбиете утре в кантората, ще уредим договора.
Оказа се, че цялата работа била толкова проста. Тя изведнъж спря да се изчервява.
Уили чакаше сам в „Алгонкуин“ — седнал с изпънати рамене на висок стол до малкия бар, той пиеше уиски сред зеленикавия полумрак, който неизменно цареше в помещението. Когато тя влезе с гумираната плажна чанта, в която носеше банския си, Уили се завъртя на стола, за да я поздрави.
— Тази красавица прилича на красавицата, която току-що е получила ролята на Вечната загадка — жената в театър „Беласко“ — каза той. — Цитирам. — По време на обяда всички се бяха смели, когато Гретхен разказваше за разговора си с Никълс!
Гретхен седна на съседния стол.
— Прав си — каза тя. — Пред теб е бъдещата Сара Бернар.
— Тя никога не би могла да се справи с тази роля — каза Уили. — Единият и крак е бил дървен. Ще пием ли шампанско?
— Къде е Мери Джейн?
— Отиде си. Имала среща.
— Тогава ще пием шампанско. — И двамата се разсмяха.
Барманът остави чашите пред тях и те пиха за здравето на Мери Джейн. Прекрасно, че я няма. Гретхен пиеше шампанско за втори път през живота си. Спомни си смълчаната, пищно обзаведена стая в четириетажната къща в страничната уличка, спомни си огледалото и красивата проститутка с бебешко лице, излегната победоносно на широкото легло.
— Имаме голям избор — каза Уили. — Можем да стоим тук и да пием вино цяла нощ. Можем да отидем някъде да вечеряме. Можем да се отдадем на любов. Можем да отидем на една забава на Петдесет и шеста улица. Обичаш ли да ходиш по забави?
— Бих отишла с удоволствие — каза Гретхен. Направи се, че не е чула предложението да се отдадат на любов. Очевидно това беше шега. Уили се шегуваше с всичко. Тя имаше чувството, че даже през войната, в най-тежките моменти, той си е правил шега с избухващите снаряди, с падащите самолети с горящи крила. Пред очите й минаваха кадри от кинопрегледи, от военни филми.
