усещания, когато държи ръката на едно момиче.
— Когато свиреше солото — каза Джули, — просто се разтреперах. Също като мида, когато й изстискаш лимон.
Той се засмя на сравнението. Джули също се засмя. Тя имаше цял списък от странни изрази, с които описваше разни свои настроения. „Все едно, че съм катер“ — казваше тя, когато се състезаваше с него в градския плувен басейн. А когато трябваше да стои у дома да мие чиниите и не можеше да отиде на среща с него, казваше: „Чувствувам се като затъмнена луна.“
Те отидоха чак до края на паркинга, колкото се може по-далеч от терасата пред бараката, където хората излизаха на чист въздух. Видяха една паркирана кола, той отвори вратата и тя се вмъкна вътре. Рудолф влезе след нея и затвори вратата. Започнаха да се целуват в тъмното. Целуваха се, без да спрат, вкопчани един в друг. Устата й беше божур, котенце, ментов бонбон, а шията й, която ръката му докосваше — крило на пеперуда. Целуваха се винаги когато можеха, но не правеха нищо повече.
Като удавник, който потъва и се издига, той плуваше сред фонтани, мъгла и облаци. Беше тромпет, който свири своята песен. Целият устремен, влюбен, влюбен… Отлепи устните си от нейните и когато тя облегна главата си на седалката, я целуна по шията.
— Обичам те — каза той. Порази го радостта, която изпита от изричането на тези думи за първи път. Тя притисна страстно главата му към шията си, загорелите й гладки ръце на плувкиня го държаха здраво и ухаеха на кайсии.
Изведнъж вратата се отвори и един мъжки глас каза:
— Какво, по дяволите, правите тук?
Рудолф се изправи и прегърна Джули през рамото като закрилник.
— Говорим си за атомната бомба — каза той хладнокръвно. — Вие какво мислите, че правим? — Беше готов да умре, но да не покаже пред Джули, че е смутен.
Мъжът стоеше откъм страната на Рудолф. Беше много тъмно и Рудолф не можеше да го види. Неочаквано мъжът се разсмя.
— Задай глупав въпрос и ще получиш глупав отговор — каза той. Като се отмести малко, един блед лъч от фенерите, окачени по дърветата, го освети. Рудолф го позна. Руса, гладко причесана коса, светли, разрошени вежди.
— Извинявайте, Джордах — каза Бойлан. В гласа му звучеше насмешка.
Той ме познава, помисли си Рудолф. Откъде ме познава?
— Тази кола по една случайност е моя — каза Бойлан, — но, моля ви, чувствувайте се като у дома си. Не искам да нарушавам отдиха на музиканта. Чувал съм, че жените имат особена слабост към тромпетистите. — Рудолф предпочиташе да чуе тези думи при други обстоятелства и от друг човек. — Аз още няма да си тръгвам — продължи Бойлан. — Искам да пийна нещо. Ще ми окажете чест, ако дойдете с дамата за една последна чашка, след като свършите. — Той леко се поклони, затвори внимателно вратата и се отдалечи по паркинга.
Джули седеше засрамено в другия край на колата, без да помръдне.
— Той ни познава — прошепна тя.
— Познава мен — каза Рудолф.
— Кой е той?
— Казва се Бойлан — отговори Рудолф. — От известната благородна фамилия.
— Охо! — възкликна Джули.
— Охо, разбира се — каза Рудолф. — Желаеш ли вече да си тръгваш? След няколко минути има автобус. — Той искаше да я закриля докрая, макар че не знаеше точно от какво.
— Не — отговори Джули. Гласът й звучеше предизвикателно. — Нямам причини да се крия. Ти имаш ли?
— Аз също.
— Още една целувка. — Тя се притисна до него и протегна ръце. Но този път се целунаха някак вяло. Той вече не плуваше сред облаци.
Излязоха от колата и се върнаха в бараката. Като минаха през вратата, видяха, че Бойлан, седнал в дъното на помещението, с гръб към бара, подпрял се на него с лакти, ги наблюдава. Той им показа, че ги е забелязал, като докосна леко чело с върха на пръстите си.
Рудолф заведе Джули на масата й, поръча й още една лимонада, а после се върна на подиума и започна да нарежда нотите за следващото изпълнение.
Когато в два часа оркестърът изсвири „Лека нощ, дами“ и музикантите започнаха да прибират инструментите си, а последните двойки се оттеглиха от дансинга, Бойлан още стоеше на бара. Среден на ръст, самоуверен мъж, с панталони от сива каша и безукорно изгладено памучно сако. Облеклото му рязко се открояваше сред тениските, кафеникавите военни униформи и празничните тъмносини костюми на младите работници; когато видя, че Рудолф и Джули си тръгват, Бойлан бавно се отправи към тях.
— Вие, деца, имате ли с какво да си отидете в къщи? — попита той.
— Ами — каза Рудолф, на когото обръщението „деца“ никак не му хареса — едно от момчетата е с кола. Обикновено всички се качваме в нея.
Бъди Уестърман вземаше колата на баща си, когато щяха да свирят някъде; на багажника слагаха бас- китарата и барабаните. Ако водеха със себе си и момичета, първо ги изпращаха, а после отиваха в денонощния ресторант и там завършваха вечерта с кренвирши.
— При мен ще ви бъде по-удобно — каза Бойлан. Той хвана Джули подръка и я поведе през вратата.
Като ги видя, че си тръгват, Бъди Уестърман вдигна въпросително вежди.
— Ще ни закарат до града — каза Рудолф на Бъди. — Твоят автобус и без това е препълнен — добави той и се почувствува като предател.
Джули седна между двамата мъже на предната седалка на буика, Бойлан изкара колата от паркинга и пое по шосето за Порт Филип. Рудолф знаеше, че кракът на Бойлан се притиска о крака на Джули. Неговата плът се бе притискала и о голото тяло на сестра му. Цялата тази история му изглеждаше невероятна — тримата наблъскани на същата седалка, на която само преди няколко часа той и Джули се целуваха, но все едно — беше решил да се държи като отракан младеж.
Изпита облекчение, когато Бойлан попита за адреса на Джули и каза, че ще остави първо нея. Значи, нямаше да се наложи да прави сцени, че Бойлан ще остане насаме с Джули. Тя седеше между двамата е необичайна за нея омърлушеност, вперила очи право напред в пътя, който фаровете на буика осветяваха.
Бойлан караше бързо и уверено, надминавайки колите с професионална ловкост, хванал спокойно волана. Рудолф се смути, защото усети, че се възхищава от начина, по който Бойлан шофира. А в това възхищение имаше нещо предателско.
— Съставът ви е добър — каза Бойлан.
— Благодаря — отговори Рудолф. — Трябва ни повече практика и нови аранжименти.
— Чудесно държите ритъма — каза Бойлан. Какъв аматьор. — Просто ми стана мъчно, че вече съм минал възрастта на танците.
Рудолф не можеше да не се съгласи с това признание. Той смяташе, че е смешно и неприлично хората над тридесетте да танцуват. И отново се почувствува виновен, че одобрява каквото и да е, направено или казано от Тиодор Бойлан. Добре, че Бойлан поне не е танцувал с Гретхен, иначе и двамата щяха да станат за смях пред хората. Най-отвратителни са възрастните мъже, които танцуват с млади момичета.
— А вие, госпожице… — Бойлан изчака някой от двамата да каже името й.
— Джули — каза тя.
— Джули чия?
— Джули Хорнбърг — отговори тя, сякаш защищаваше името си, на което много държеше.
— Хорнбърг? Познавам ли баща ви — попита Бойлан.
— Ние живеем отскоро в Порт Филип — каза Джули.
— Той при мен ли работи?
— Не — отговори Джули.
Едно на нула за тях. Щеше да бъде унизително, ако и нейният баща е негов подчинен. Името ти може да
