че Гретхен е красива, каквато е била тя на нейната възраст, и постоянно й напомняше, че не бива да допуска хубостта й да повехне, както бе направила тя. Употребяваше точно тази дума — повехне. Внушаваше й, че щом се омъжи, жената веднага започва да вехне. От допира на мъжа. Не я поучаваше как да се държи с мъжете; беше сигурна в добродетелността на Гретхен (тази дума тя също употребяваше често), но използуваше влиянието си и я караше да носи широки дрехи, които да не очертават фигурата й. „Няма смисъл сама да си търсиш белята — казваше майка й. — Тя рано или късно ще те намери. И старомодна да изглеждаш, неприятностите ти пак ще бъдат все същите.“
Веднъж майка й призна, че е искала да стане монахиня. Това нейно младежко желание смути Гретхен, защото според нея то говореше за притъпена чувствителност. Монахините нямаха дъщери. Тя съществуваше на този свят — на деветнадесет години, седнала пред огледалото през една мартенска вечер в средата на двадесети век, — защото майка й не бе изпълнила повелята на съдбата.
Гретхен си мислеше ядосано, че след това, което й се бе случило тази вечер, и тя би се изкушила да отиде в манастир. Но поне да вярваше в бога.
Както обикновено след работа бе отишла във военната болница, която се намираше в покрайнините m града и беше пълна с войници, които се възстановяваха от раните си, получени в Европа. Гретхен дежуреше доброволно пет вечери в седмицата — разнасяше книги, списания и понички, четеше писма на ранените в очите войници и пишеше писма на онези, чиито ръце бяха пострадали. Работеше безплатно, но смяташе, че това е най-малкото, което може да направи. В същност дежурствата й доставяха удоволствие. Войниците се държаха послушно и с благодарност, болките ги бяха направили почти като деца, тук нямаше и помен от похотливите подмятания и закачки, които трябваше да изтърпява цял ден в работата. Разбира се, много от сестрите и някои от доброволните болногледачки се промъкваха с лекарите или с по-леко ранените офицери, но Гретхен от самото начало бе дала да се разбере, че не е по тази част. На разположение имаше толкова много лесно достъпни жени, че никой от мъжете не проявяваше настойчивост. За да бъде още по- спокойна, тя си беше уредила да я прикрепят към препълнените с редници отделения, където беше почти невъзможно да остане насаме с някой войник повече от няколко секунди. С мъжете тя се държеше приятелски и непринудено, но не допускаше мисълта, че някой от тях може да я докосне. От време на време, на забави или когато се връщаше в къщи с нечия кола след танци, тя, разбира се, позволяваше на някои момчета да я целунат, но непохватните им опипвания й бяха противни, безинтересни и смешни.
Нито един от съучениците й не й харесваше; презираше момичетата, които се превъзнасяха по футболни звезди или по момчета с коли. Всичко това й се струваше голяма глупост. Единственият мъж, който привличаше вниманието й, беше мистър Полак, учителят по английски, възрастен човек, може би петдесетгодишен, с разрошена посивяла коса, който говореше тихо и изискано и рецитираше в клас Шекспир. „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре» пълзи от ден на ден с крачета ситни…“4 Представяше си, че е в обятията му, представяше си нежните му, тъжни милувки, но той беше женен, дъщерите му бяха на нейната възраст и никога не помнеше кой как се казва. А сънищата й… Тя не искаше да помни сънищата си.
Беше сигурна, че ще й се случи нещо изключително, само че то нямаше да стане тази година или в този град.
Докато обикаляше пациентите, облечена в широката, сива престилка, дадена й от болницата, Гретхен се чувствуваше като грижлива майка, която върши нещо полезно — така се отплащаше поне малко на тези послушни, търпеливи, скромни млади хора, понесли толкова страдания в името на своята родина.
В отделенията повечето лампи бяха вече изгасени и всички пациенти трябваше да са в леглата си. Както обикновено Гретхен се отби при войника Толбът Хюс, който беше ранен в гърлото и не можеше да говори. Той беше най-младият в отделението и към него Гретхен изпитваше най-голямо съчувствие, искаше й се да вярва, че като го докосне с ръка и му се усмихне за лека нощ, момчето ще изкара по-леко дългите часове до утрото. После отиде да оправи общата стая, където мъжете четяха и пишеха писма, играеха на карти и на дама и слушаха плочи. Подреди грижливо на купчина списанията върху голямата маса, събра фигурите от една шахматна дъска и ги сложи в кутията им, хвърли две празни бутилки от кока-кола в кошчето.
Приятно й бе да изпълнява тези дребни домакински задължения в края на вечерта, докато стотици млади мъже спяха в централната уютна сграда на болничния комплекс — млади мъже, спасили се от смъртта, изпълнили военния си дълг, дошли да се лекуват и да забравят страха и изпитанията, млади мъже, които с още един ден се бяха приближили до мира и до родния дом.
Откакто се помнеше, беше живяла в тясно и неудобно жилище и сега просторното помещение с приятни, бледозелени стени и удобни тапицирани кресла я караше да се чувствува като домакиня в собствения си елегантен дом след добре прекарана вечер с гости. Привършвайки работата, тя си тананикаше и точно щеше да загаси лампата и да тръгне към съблекалнята да си свали престилката, когато един висок млад негър с пижама и тъмночервен болничен халат влезе с куцане.
— Добър вечер, мис Джордах — каза негърът.
Казваше се Арнълд. Беше отдавна в болницата и тя го познаваше доста добре. В сградата имаше само двама негри и Гретхен за първи път виждаше единия без другия. Тя винаги се стараеше да бъде особено внимателна с тях. Кракът на Арнълд беше раздробен от снаряд, който ударил камиона му във Франция. Беше й казал, че е от Сейнт Луис, че има единадесет братя и сестри и че е завършил гимназия.
Беше чел много и носеше очила. Въпреки че сега четеше безразборно — комикси, списания, пиесите на Шекспир, каквото му попаднеше подръка, — Гретхен бе останала с впечатлението, че има солидни познания по литература. Той наистина изглеждаше отдаден на книгите — с очилата, които бе започнал да носи по време на службата, приличаше на самотен студент-отличник от някоя африканска държава. От време на време Гретхен му носеше книги — нейни или на Рудолф, а понякога взимаше и от градската библиотека. Арнълд ги изчиташе бързо и ги връщаше навреме, в добро състояние, без никога да си казва мнението за тях; Гретхен мислеше, че той не казва нищо от стеснение, защото не иска да се прави на интелектуалец пред другите болни. Самата тя четеше много, но без да подбира, а през последните две години вкусът й беше повлиян от католическия ентусиазъм на мистър Полак. Затова през последните месеци предлагаше на Арнълд такива различни по характер творби като „Тес от рода Д’Ърбървил“, стиховете на Една Сейнт Винсънт Милей5 и Рупърт Брук6 и „От тази страна на рая“ от Скот Фицджералд.
Когато младежът влезе в стаята, тя се усмихна.
— Добър вечер, Арнълд — каза Гретхен. — Търсиш ли нещо?
— Не. Просто се разхождам. Нещо не МОГА да заспя. Видях, че тук свети, и си викам: ще вляза да видя нашата красива малка мис Джордах, за да мине по-бързо времето. — Той й се усмихна и показа белите си, равни зъби. За разлика от другите пациенти, които й казваха Гретхен, той винаги се обръщаше към нея с презимето й. Говореше някак провинциално, сякаш когато бе емигрирало на Север, семейството му бе понесло със себе си и фермата от Алабама. Беше съвсем черен и много слаб — широкият халат просто висеше на него. Гретхен знаеше, че са му правили две или три операции, за да спасят крака му, и беше сигурна, че гънките около устата му са следи от преживяното страдание.
— Точно се канех да угасям лампата — каза Гретхен. Следващият автобус щеше да мине край болницата след петнадесет минути и тя не искаше да го изпусне.
Подпирайки се на здравия си крак, Арнълд подскочи и седна на масата. Намести се и залюля краката си.
— Нямате представа — каза той — какво удоволствие изпитва човек, като погледне надолу и види двата си крака. Вие си тръгвайте, мис Джордах, сигурно някой хубав младеж ви чака и никак не ми се иска той да се притеснява, че закъснявате.
— Никой не ме чака — отговори Гретхен, Почувствува се виновна, че е искала да изгони младежа от стаята само заради някакъв автобус. Ще вземе следващия. — Не бързам.
Той извади пакет цигари от джоба си и й предложи. Тя поклати глава.
— Не, благодаря. Не пуша.
Той запали цигара със спокойни ръце и присви очи срещу дима. Движенията му бяха отмерени, и плавни. Беше й разказал, че преди да го мобилизират, е играл футбол в гимназията в Сейнт Луис и въпреки нараняването у него все още можеше да се познае спортистът. Той потупа с ръка по масата.
