къде да я търся.
— Не тъжи — казал морският кон. — Това да ни е най-трудното… Помниш ли езерото, където се къпах?
— Помня — отговорил момъкът.
— Морският шах има три дъщери — продължил морският кон. — Всеки ден те се превръщат на гълъби и долитат да се къпят в езерото. Перцето, което намерихме с теб, се е отскубнало от крилото на най-малката дъщеря… Ти се притаи в храстите на брега. Когато морските царкини долетят да се къпят и хвърлят перушината си на пясъка, вземи перушината на най-малката, скрий я в пазвата си. Девойката ще плаче, но ти не й давай перушината и тогава тя ще тръгне с теб навред…
Зарадвал се момъкът, качил се на коня и конят с един скок го занесъл при езерото.
Момъкът се скрил в храстите и зачакал. Настанало пладне, долетели трите гълъба.
Ето те хвърлили на пясъка златната си перушина и се превърнали на девойки-хубавици. А когато влезли във водата, момъкът изскочил от храстите и грабнал перушината на най-малката дъщеря. Най-малката дъщеря заплакала, но момъкът не я съжалил и скрил перушината в пазвата си, както му казал конят.
А двете по-големи сестри се превърнали на птици и закръжили над най-малката.
— Сестрички — завикала най-малката, — дойде време да се разделяме!… Донесете ми сандъчето с дрехите.
Докато момъкът се огледа и гълъбиците долетели със сандъчето, хвърлили го на езерния бряг и литнали в синьото небе.
Девойката се облякла. Момъкът яхнал коня, сложил я на седлото зад себе си и поели.
— Къде отиваме? — попитала хубавицата.
— Отиваме при Проклетия шах. Той ме заплаши, че ще ме опозори като страхливец, ако не ида — отговорил момъкът.
— Не искам да ходя при него! — развикала се девойката.
— А аз не искам да мина за страхливец! — възразил момъкът.
И докато говорели така, бързият кон вече стигнал в града, където управлявал Проклетия шах.
— Ето — казал момъкът. — Сега ти, шах, няма да посмееш да ми подхвърлиш, че съм страхливец! Птицата, от която се отскубват златни пера, е пред теб…
Проклетия шах видял морската царкиня и поискал да се ожени за нея.
— Ти можеш да ми бъдеш дядо — казала морската царкиня. — Ако беше по-млад, може би щях да помисля…
— Как да стана млад? — закрещял шахът. — Научи ме!
— Заповядай да изкопаят кладенец, дълбок шестдесет аршина — рекла девойката, — напълни го с мляко от червени крави, окъпи се в млякото и ще се превърнеш на млад момък…
— Какви са тези измислици! В цялото ми царство няма да се намерят толкова червени крави! — разсърдил се шахът.
— Вземи — казала хубавицата и му хвърлила една малка червена кърпичка. — Изпрати някого на хе оная висока планина. Нека застане там и размаха кърпичката.
Едва се изкачил човекът на върха на високата планина и размахал кърпичката, и от планините, от зелените поляни, от горите и от хиляди различни страни започнали да се стичат към града червени крави. Докато морската царкиня ги доила, шахските слуги изкопали кладенец, дълбок шестдесет аршина, и излели всичкото мляко в него.
— Е, къпи се! — казала царкинята.
Но Проклетия шах се уплашил — та нали кладенецът бил дълбок шестдесет аршина…
— Видиш ли! Излиза, че сам ти си страхливец! — засмяла се хубавицата.
Проклетия шах се обидил от тези думи, скочил в кладенеца и отишъл на дъното като олово. Казват, че лежи там и досега.
А момъкът се сбогувал с жителите на града (те много се радвали, че шахът потънал), качил се на морския кон и се запътил с морската царкиня към баща си.
Пътували бавно и веднъж спрели да нощуват в едно малко село. Били гладни и момъкът отишъл да купи питки. Внезапно сиромахът, от когото купувал питките, се хвърлил да го прегръща.
Оказало се, че това е най-големият му брат, който тръгнал надясно. Той не намерил коня, срам го било да се върне в къщи с празни ръце и сега се прехранвал, като печал и продавал питки.
Момъкът купил на най-големия си брат дрехи, оръжие, кон и вече трима тръгнали нататък. Пътували бавно, без да броят дните, и спрели в едно малко градче да си починат. Там срещнали средния брат, който поел по левия път. И той не намерил коня и сега се прехранвал, като продавал на пазара студена вода.
Най-малкият брат купил на средния дрехи, оръжие, кон и вече четирима тръгнали право към бащиния си дом.
Но колкото наближавали родния край, толкова по-силно завиждали несполучилите братя на щастливия си най-малък брат и тихичко си говорели помежду си:
— Как ще живеем занапред? Как ще се покажем пред очите на баща си? Не, не! Трябва да се избавим някак си от този хлапак и тогава конят и дъщерята на Морския шах ще останат за нас.
— Зная, че на пътя ни има една дълбока пропаст — казал най-големият брат. — Като я наближим, хайде да предложим на нашия щастливец да се надбягваме: да проверим чий кон е по-бърз. Неговият кон, то се знае, ще се откъсне напред и ще падне в пропастта.
Така и решили.
Наближили пропастта и по-големите братя казали на малкия:
— Хайде да се надбягваме: да проверим чий кон е по-бърз.
— Моля ви се, шегувате ли се? — учудил се момъкът. — Моят кон за един миг може три пъти да обиколи света… Как ще се надбягвате с мен?
— Нищо! — отговорили по-големите. — Затова пък ще видим как препуска конят ти.
И тримата препуснали.
Морският кон звъннал с подковите си, вихрено се понесъл към пропастта и се спрял на ръба й като забит. Момъкът не се задържал на седлото и полетял надолу с главата в пропастта, а дъщерята на Морския шах паднала на земята.
Братята се втурнали да уловят морския кон, но едва протегнали ръце към него и той се скрил от очите им.
Пристигнали по-големите братя в родния си град, заключили морската царкиня с катинар и отишли при баща си.
Върху една лъжа трупали десет, върху десет строили сто и все му разказвали за ловкостта и юначеството си.
— А кон, какъвто си сънувал, татко — завършили разказа си те, — няма на света. Не остана място на земята, където да не търсихме.
— Не ми трябва конят! Кажете къде е малкият ви брат? — попитал бащата.
— Той тръгна по един опасен път. Не ни послуша — отговорили братята — и сигурно е загинал.
Голяма била мъката на бащата. Облякъл черни дрехи и всички съседи оплаквали с него храбрия момък. А големите братя час по час изпращали сватовнички при дъщерята на Морския шах и всяка сватовничка хвалела ергена си.
— Нека да се пазят измамниците! — отговаряла царкинята на сватовничките. — Сама зная за кого да се омъжа!
И тя гледала през прозореца, до който стояла по цели дни, без да откъсва поглед от пътя.
В едно ранно утро дъщерята на Морския шах най-сетне видяла как в далечината обикаля морският кон, гризе юздата си и я стрелка с огнените си очи. Махнала му с ръка и в същия миг морският кон застанал под прозореца й.
— Къде ти е стопанинът? — попитала тя.
— Нали знаеш: падна в пропастта — отговорил конят.
— Трябва да го спасим! — извикала дъщерята на Морския шах.
— Метни на врата ми едно по-дълго въже — казал конят, — и ще го издърпам от пропастта.
Хубавицата нямала въже. Отрязала златната си коса, осукала от нея дълго въже и го метнала на врата
