Морският кон
Аварска приказка
Едно време, много отдавна, живял един човек, който имал трима синове. Всеки ден рано сутрин те идвали при баща си да научат здрав ли е, не му ли трябва нещо. Дошли веднъж и го заварили много тъжен.
— Какво ти е, татко? — попитали синовете. — Лоши новини ли те огорчиха, или някакво нещастие те сполетя? Защо никак не си весел?
— Лоши новини не съм получавал и нещастие не ме е сполетяло — отговорил бащата. — Не ми дава мира сънят, който сънувах нощес. Присъни ми се, че над морето изгря слънцето, а след него на морския бряг изплува един белоснежен кон. За един миг три пъти обиколи земята и отново потъна в морето, а подире му падна на морското дъно и сърцето ми. От часа, когато сънувах този сън, ми отмиля и нашият дом, и целият свят. Искам да имам този кон.
— Успокой се, татко! — казали синовете. — Ние ще идем за това чудо и ще го намерим или няма да се върнем.
Възседнали конете си и потеглили.
На третия ден по пладне братята стигнали до един камък, след който пътят се разклонявал на три. На камъка били издълбани думите: „Който тръгне надясно — ще остане жив. Който тръгне наляво — също ще остане жив. Който тръгне направо — или щастие ще намери, или ще загине.“
Най-големият брат тръгнал по лесния път, средният завил наляво, а най-малкият подкарал коня направо.
— Защо поемаш по този опарен път? — завикали братята му. — Тръгвай с нас!
— Не — отговорил той. — Да става каквото ще… Ако загина, разкажете на татко как сме се разделили.
И препуснал по правия път, без да се оглежда.
Пътувал, пътувал… Пътувал денем, пътувал нощем, оставил зад себе си бурни реки, пресякъл една наша и две чужди планини, минал през три долини и пет клисури, а пътеките — чет нямат. На края стигнал до една гъста гора.
Лутал се из гората ден, лутал се седмица, лутал се месец, лутал се година, но нито човешка диря, нито жилище, нито изход от гората можал да намери.
Гладът и жаждата го измъчили, дрехите му се изпокъсали и провиснали на парцали, конят му издъхнал, а бойният му меч ръждясал.
И чак когато съвсем се отчаял, момъкът видял на земята следи от човешко ходило. Само че ходилото било необикновено: три аршина на дължина, един аршин на широчина. Момъкът не се уплашил, тръгнал по следите.
Гората се разтворила пред него и той излязъл на една голяма поляна, сред която се издигал дворец, висок до небето.
Момъкът влязъл в двореца и видял една великанка, баба Карт, която дремела до огнището. В миг изтичал при нея и докоснал с устни гръдта й — знак, че желае да й бъде син.
— Ама че си хитър и ти! — казала баба Карт. — Сега, според нашия обичай, ти стана мой син, а аз — твоя майка. Ако не беше сторил това, лошо щеше да ти се случи. Откъде си и какво искаш?
Момъкът й разказал за белоснежния кон. Баба Карт се замислила:
— Наистина такъв кон има. Това е конят на Морския шах, който живее на морското дъно. Всеки ден при изгрев слънце конят изплува на сушата, за един миг три пъти обикаля земята, къпе се по пътя си в едно млечно езеро, отъркалва се на белия пясък и пак си отива под водата… Там, на морския бряг, където лудува той, има един чинар. Той е толкова висок, че върхът му стига до небето, а на върха виси златно седло и сребърна юзда. Който хване морският кон и му сложи тази сбруя, той ще му бъде и стопанин…
Баба Карт нахранила момъка, дала му дрехи, оръжие и хубав кон, и му посочила пътя за морето.
Пътувал дълго, пътувал трудно, пътувал денем, пътувал нощем. Най-сетне стигнал на морския бряг, снел златното седло и сребърната юзда от чинара, изровил една яма в пясъка и се скрил в нея.
До изгрев слънце не притворил очи. Когато се заразсъмвало и слънцето се издигнало от тихото море, момъкът видял как след слънцето изплувал от морската бездна белоснежният кон.
За един миг конят три пъти обиколил земята, окъпал се в млечното езеро и започнал да се търкаля на белия пясък.
Тогава момъкът яхнал коня и обвил ръце около шията му.
Морският кон подскачал до облаците, а след това се удрял в брега. Земята треперела под копитата му, но момъкът не отпускал ръце и още по-здраво се притискал във врата на коня. Така продължило до късна нощ…
— Ти победи! Сега съм твой завинаги — казал на края конят с човешки глас. — Оседлай ме, тури ми юздата и аз ще те заведа където поискаш.
Момъкът оседлал коня със златното седло, турил му сребърната юзда и рекъл:
— Заведи ме при баща ми!
Изведнъж посред нощ станало светло като ден. Момъкът попитал:
— Какво свети?
Тръгнали към светлината и на една полянка видели златно перо, което блестяло като слънце.
— Какво красиво перо! — възкликнал момъкът. — Да го взема или не, как мислиш?
— Ако не го вземеш — ще съжаляваш. Ако го вземеш — ще се разкайваш — отговорил му морският кон.
— По-добре да го взема и да се разкайвам, отколкото да не го взема и да съжалявам — казал момъкът.
Вдигнал перото, забол го на калпака си и потеглили нататък.
Скоро видели големия град, в който управлявал Проклетия шах. Здрави стени опасвали града и всички порти били затворени за през нощта.
Конят пил вода от извора до градската стена и помолил:
— Пусни ме да се напаса с трева. А когато ти потрябвам, само повикай и аз, макар и да съм през седем планини, мигновено ще се явя при теб.
Момъкът пуснал коня, скрил перото в джоба, завил се с ямурлука си и заспал като човек, който не е спал шест нощи.
А жителите на града, които видели, че нощта изведнъж станала светла като ден, а после пак притъмняло, се втурнали при Проклетия шах и му разказали за това чудо.
Проклетия шах се уплашил повече от поданиците си и заповядал да сложат на градската стена сто стражи. Цяла нощ той не затворил очи от страх.
Едва се зазорило и Проклетия шах изпратил на разузнаване една дружина конници, въоръжени като за битка. Те видели момъка, разбудили го и го завели в двореца.
— Намерили те заспал до градската стена — казал шахът. — Не знаеш ли какво е блеснало нощес като слънце, а сетне изведнъж угаснало?
— Зная! — казал момъкът и извадил златното перо от джоба си.
Ръцете на шаха се разтреперали от алчност. Той грабнал перото и заповядал да го скрият в съкровищницата му.
— Сега ми донеси птицата, от която се е отскубнало златното перце! — закрещял шахът. — Искам да имам тази птица!
— Изпрати слугите си! — отговорил момъкът. — Бързам да си ида в къщи. Баща ми ме чака с нетърпение…
— Ти си просто страхливец! — И шахът яростно затропал с крака. — Ти си страхливец и моите глашатаи ще разгласят за това на целия свят.
Момъкът се обидил.
„Почакай — помислил той, — ще ти покажа какъв страхливец съм!“ Отишъл момъкът в полето, повикал морския кон. Снежнобелият кон като изневиделица застанал пред него.
— Защо си толкова печален? — попитал конят стопанина си.
— Обещах на Проклетия шах да хвана птицата, от която се е отскубнало златното перо, пък не зная
