светлината на огъня.
— Дявол го взел! — възкликна Дигс и си спечели строг поглед от Престън Финч.
Гилфорд погледна Съливан, който кимна.
— Същият е като черепа, който видяхме в Лондон. — Той им разказа за Музея на чудовищата. — Интересно. Прилича ми на едър хищник, който вероятно преди време е бил широко разпространен.
— Преди време? — повтори с нескрито презрение Финч. — Искате да кажете през 1913-а? Или 1915- а?
Съливан не му обърна внимание.
— Господин Кек, какво е мнението ви за тази находка?
— Трудно ми е да предположа. Не ми изглежда като вкаменелост, нито е пострадала от времето, следователно трябва да е скорошна.
— Което означава, че може да се натъкнем на някое от тези чудовища — вметна Ед Бетс. — Дръжте пистолетите заредени.
Том Комптън призна, че никога не е виждал подобно същество въпреки огромния си опит — нито Еразъм.
— Макар че се случва хора да изчезват в пущинака.
— Прилича на мечка — отсъди Дигс. — На калифорнийска гризли, ако това е възрастен екземпляр. Не е изключено да я привличат хранителни отпадъци. Какво ще кажете, ако от тук насетне поставяме постове?
— Може да избягват хората — промърмори замислено Съливан. — Да ги е страх от нас.
— Може би — рече Том. — Но тази челюст е в състояние да строши надве човешки крак и да го откъсне от коляното. Ако ги плашим, сигурно е взаимно.
— Ще удвоим нощната охрана — заяви Финч.
Дори Едем си има своята змия, помисли си Гилфорд.
На следващата сутрин поеха през редуващите се една след друга поляни към далечните планини. Оказа се, че мъхнатите змии са ездитни животни — те нямаха нищо против човешкия си товар и дори се подчиняваха на командите, подавани чрез пригодените юзди, но телата им бяха твърде широки, за да могат да бъдат яхвани удобно (ако не се обръща внимание на мазната кожа и миризмата), и никой все още не бе измислил подходящо седло. Гилфорд предпочиташе да върви, дори след втория ден, когато краката започнаха да го болят.
Полегатите хълмове взеха да стават все по-стръмни. Сега вече трудно се намираше прясна вода, макар че змиите можеха да подушат ручеите и езерата от много мили. Планините на хоризонта, обект на постоянна и неуморна триангулация от страна на Кек, израстваха като непреодолима бариера — край на пътя, ако не открият проход през тях. „И ако е така, ще се върнем, ще отнесем с нас хербаризираните растения и изсушените животни, а хората ще кажат, че сме помогнали да бъде «покорен» континентът, макар че това е шега — ние сме само една миниатюрна карфица върху огромната му територия.“
Но все пак изпитваше гордост дори от това, което бяха постигнали до момента.
— Не сме изчукали континента — изказа се далеч по-грубовато Том Комптън, — но поне му вдигнахме полата.
Гилфорд крачеше в студения следобед редом с Комптън, Съливан и товарните животни. Небето беше забулено от ниски облаци, яркобели по края и мръсносиви в средата. Ботушите му оставяха отпечатъци в мочурливата почва. На западния склон на поредния хълм Кек се натъкна на още едно гнездо на насекоми, подредили наоколо неизменния пръстен от кости, който кой знае защо Гилфорд оприличи на градина на тролове.
Том Комптън подхвана нова тема.
— Последните две нощи зад нас имаше огньове — съобщи той. — На около пет-шест мили. Не зная какво означава това.
— Партизани? — предположи Съливан.
— Вероятно само ловци, които ни следват още от Рейнфелден — или по-скоро са последвали Еразъм, проучвайки неговата територия. Партизаните предпочитат да се навъртат по крайбрежието. По принцип не навлизат във вътрешността, освен ако не ловуват или не са тръгнали да изследват нови земи, което означава, че едва ли ще решават политически въпроси с оръжие.
— И все пак — заяви Съливан, — бях по-спокоен, когато знаех, че сме сами.
— Аз също — призна траперът.
Лагер на хълма край неназован поток. Местността става все по-планинска. Далечна заснежена алпийска верига. Отделни горички, предимно от дървета джамии и дребни храсти с жълтеникави плодове. (Не стават за ядене според Съливан.) Студен вятър прогонва хищните мухи или може би не им понася надморската височина.
Постскриптум: Привечер погледнах на север и струва ми се, си дадох сметка какво представлява Дарвиния — красив и меланхоличен гоблен от светлина и сенки под клонящото на запад слънце. Прилича ми на Монтана — същите открити и безлюдни простори, макар не толкова студени, забулени в зелено, богата и плодородна земя, но и малко странна.
Каролайн, мисля си за търпеливото ти очакване в Лондон, докато гледаш Лили и се съобразяваш с настроенията на Джеръд и Алис. Зная, че не одобряваше пътешествието ми на запад, а тогава все пак разполагаше с удобствата на Бостън. Искам да вярвам, че усилията ми си заслужават лишенията, които те накарах да понесеш, и че когато се върнем най-сетне у дома, работата ни ще бъде оценена подобаващо. Надявам се резултатът да е по-добър живот за мен и моите две любими дами.
Напоследък ме спохождат интересни сънища. Непрестанно сънувам, че нося военна униформа и че крача сам през обгърнато в пушеци, кално бойно поле. Всичко е толкова истинско! Като спомени, макар че, разбира се, никога не съм преживявал подобни неща и познанията ми за Гражданската война са само от книгите.
Може би полудявам? Доктор Съливан също се оплака от странни съновидения и дори Том Комптън призна неохотно, че напоследък не спи добре.
Но как да спя, когато ти не си до мен? А и дневната светлина прогонва съня. Денем единственото видение са планините, техните синьо-бели върхове на новия хоризонт.
Том Комптън беше на пост, когато призори партизаните нападнаха.
Седеше край загасващия огън заедно с Ед Бетс, закръглен мъж, чиято брадичка непрестанно клюмаше към гърдите. Бетс не знаеше как да прогонва сънливостта. Само Том го умееше. Траперът оставаше неизменно нащрек по време на нощните смени, опасявайки се от набези на крадци или скитници, особено когато преминаваха през въгледобивния район. Всичко е в ума, казваше той, когато го питаха как издържа без сън. Бетс не можеше да издържа.
Първите изстрели долетяха откъм гората, без никакво предупреждение. Светлината едва достигаше, за да оцвети небето на изток в индиговосиньо. Четири или пет пушки излаяха едновременно.
— Какво е това… — понечи да каже Бетс, сетне се свлече с дупка в шията, от която шуртеше кръв.
Траперът се претърколи на земята. Той стреля няколко пъти към покрайнините на гората, по-скоро да разбуди лагера, отколкото за да уцели някого. Врагът не се виждаше.
Мъхнатите змии нададоха изплашени крясъци и започнаха да измират, покосявани от втория залп куршуми.
Гилфорд спеше, когато започна атаката — отново сънуваше бойното поле, своя двойник в униформа, който се опитваше да отнесе някакво жизненоважно и неразгадаемо послание.
