Вчерашният преход беше особено изтощителен. Експедицията бе преодоляла поредица от обрасли в горички хълмове и долини, мъхнатите змии малко неохотно навлизаха под гъсто сплетените клони на дърветата джамии. Змиите не обичаха да прекосяват горите и изразяваха недоволството си с дърпане, сумтене и скимтене. Миризмата им се усилваше и полепваше по дрехите заедно със ситния дъждец.
Най-сетне отново излязоха на открито. Тези високи алпийски поляни сияеха от росата и дъжда, псевдодетелини разтваряха белите си звездовидни венчелистчета като летни снежинки. Да се разпъват палатките под дъжда, бе изнурителна работа и за вечеря ядоха консерви. Фенерът на Финч в палатката остана да свети дълго след вечеря — Гилфорд предположи, че продължава да работи над теорията си, опитвайки се да намери връзка между настоящето и диалектиката на Новото Сътворение — но всички останали рухнаха по койките и заспаха мигновено.
Източният хоризонт едва просветляваше, когато отекнаха първите изстрели. Гилфорд се събуди от викове и тропот. Той потърси пипнешком и с разтуптяно сърце пистолета. Държеше го зареден, откакто Кек бе открил черепа на чудовището, но нямаше опит в стрелбата. Знаеше как се натиска спусъкът, но досега не бе убивал живо същество.
Той изпълзя навън и се озова в същински хаос.
Атаката бе дошла откъм горичката на изток, черен силует на фона на зората. Кек, Съливан, Дигс и Том Комптън бяха устроили нещо като отбранителна линия зад труповете на три застреляни мъхнати змии. Водеха откъслечен огън към гората, без да виждат целите си. Останалите мъхнати змии пищяха и се дърпаха, завладени от паника. Едно от животните падна пред очите на Гилфорд.
Вече всички членове на експедицията бяха изскочили от палатките си. Ед Бетс лежеше до огъня с окървавени дрехи. Чък Хемфил и Рей Бърки лазеха по земята.
— Лягай долу! — извикаха му те. — Дръж главата си ниско!
Гилфорд пропълзя през съборените палатки и се присъедини към Съливан и компания. Забелязаха го едва когато стреля напосоки в гората. Том Комптън положи ръка върху неговата.
— Не стреляй, когато не виждаш по какво. Повече са от нас.
— Откъде знаеш?
— Преброих огъня на пушките им.
Последва нов залп в отговор на изстрела на Гилфорд. Трупът на мъхнатата змия се разтресе от попадналите в него куршуми.
— Божичко! — извика Дигс. — Какво ще правим?
Гилфорд погледна назад към палатките. Престън Финч тъкмо се бе подал от своята. Той нагласи дебелите си като лещи очила и гръмна с револвера във въздуха.
— Ще бягаме — отвърна Том Комптън.
— Ами храната? — възрази Съливан. — Колекциите, образците…
Прекъсна го нов порой от куршуми.
— Майната им! — изпищя Дигс.
— Извикайте другите — нареди Том. — И после след мен.
Партизаните — ако това наистина бяха партизани — бяха обкръжили лагера, но от запад редовете им бяха разредени. Гилфорд преброи поне двама мъртви врагове, макар че от тяхна страна вече бяха убити Чък Хемфил и Емил Свенсен, а Съливан бе ранен в месестата част на ръката. Останалите последваха Том Комптън към една забулена в мъгла долчинка, където слънцето още не бе пробило. Бавно и мъчително придвижване, през което единствено командите на трапера поддържаха някакъв ред в групата. Гилфорд скоро се задъха и дробовете му запламтяха от недостиг на кислород. Сенките и мъглата изглеждаха несигурно прикритие, непрестанно му се струваше, че дочува шум от преследване. И накъде ще избягат? През долината течеше леден поток, по-нататък се виждаше стръмна скала.
— Оттук — извика Том. На юг, успоредно с ручея. Почвата под краката им беше кална и податлива. Гилфорд едва различаваше Кек отпред, нататък всичко се губеше в мъглата. „Не изоставай“ — подкани се той.
Изведнъж Кек спря и погледна в краката си.
— Господ да ни е на помощ — прошепна той. Почвата под тях се беше променила. Гилфорд се приближи до него. Нещо изпука под краката му.
Клони. Хиляди изсушени клони.
Не, кости.
Костница на месоядни насекоми.
— Нарочно ни доведе тук! — кресна Кек на трапера.
— Млъквай! — Том Комптън едва се различаваше в мъглата, до него се виждаше още един силует, вероятно на Съливан. — Тихо. Стъпвайте, където аз стъпвам. Всички в колона по един.
Гилфорд усети, че Дигс го бута напред.
— Мърдай, онези вече ни приближават!
Няма значение какво може да ги чака отпред. Да следва Кек, да следва Том. Дигс е прав. От мъглата изсвири заблуден куршум.
Още дребни кости изхрущяха под обувките му. Том заобикаляше костницата в полукръг, само на крачки от дебнещата гибел.
Преди няколко дни Кек бе донесъл една буболечка в лагера. С големина на палец, десет издължени и яки крачета, челюсти като стоманени хирургически инструменти. По-добре да не мисли за това.
Дигс извика уплашено, когато се подхлъзна на заровен в земята череп, и щеше да падне, ако Гилфорд не го бе уловил за ръката.
Небето съвсем просветля, когато стигнаха отсрещния край на костницата. „Което не е в наша полза“ — помисли си Гилфорд. Партизаните щяха да видят в какво навлизат. Въпреки това не им оставаше друга възможност, за да ги последват.
— Залегнете в линия зад дърветата — нареди траперът. — Презаредете пушките. Стреляйте по всеки, който се опита да прекоси костницата, но гледайте да е на сигурно!
Партизаните бяха прекалено увлечени от преследването на плячката, за да обърнат внимание къде стъпват. Гилфорд успя най-сетне да ги разгледа, когато изплуваха от стената на мъглата и стъпиха на разчистената площадка, която сметнаха за скална тераса или поляна. Преброи седем въоръжени с армейски пушки мъже, но без униформи, ако не се брояха високите ботуши и шапките с широки периферии. Някои се усмихваха, уверени в близкия успех.
Ботушите ги пазеха — поне в началото. Мъжът отпред бе прекосил половината от разчистеното място, когато погледна надолу и видя гъмжилото от насекоми в краката си. Усмивката му изчезна, лицето му се смрази. Той се обърна, но не можа да побегне — вкопчени едно в друго, насекомите го задържаха като живо, възлесто въже, което го дърпаше надолу.
Мъжът изпищя и изгуби равновесие. Насекомите мигновено го покриха, истински пълзящ саван, и се нахвърлиха към още неколцина мъже зад него, чиито викове огласиха гората.
— Стреляйте по последните! — нареди Том. — Сега!
Гилфорд се опитваше да поддържа ритъма на стрелба, но пушката на трапера най-често намираше целите. Още трима партизани паднаха, останалите се разбягаха с писъци.
Скоро обаче виковете им секнаха. Тялото на първия мъж се изви нагоре, натъпкано с токсини, и заприлича на корпус на потъващ кораб. Не след дълго мъжът се скри под блещукащото и гладно гъмжило.
Гилфорд гледаше като хипнотизиран. Съвсем скоро партизаните щяха да се превърнат в част от костницата. След колко ли време скелетите и черепите им ще бъдат изтикани в периферията? Часове, дни? Призля му.
— Гилфорд — прошепна настойчиво Кек.
Беше ранен в крака. „Трябва да се превърже — помисли си Гилфорд. — Ще изгуби кръв. Къде е аптечката?“
Но не това искаше да му каже Кек.
— Гилфорд! — повтори той и този път очите му бяха ококорени. — Кракът ти!
