Отделни индивиди — нещо като призраци — отдавна слели личностите си с ноосферите, бяха лишени от натрупваните в продължение на хилядолетия подобрения, превърнати в почти смъртни същества, за да могат да проникнат в повредения архив.
Едно от тях бе древното земно създание на име Гилфорд Лоу. Това зародишно съзнание, достатъчно сложно, за да запази древната си памет, бе изстреляно заедно с безброй други, подобни на него в раздробените недра на архива.
И последната война в историята започна.
Гилфорд Лоу помнеше войната. И как иначе, след като това бе войната, която го уби.
Втора книга
Зима, пролет 1920–21
„Esse est percipi.12“
15
Опитвам се да си припомня събитията, докато са все още пресни в ума ми.
Истинско чудо е, че съм още жив, и ще бъде още едно, ако някой от нас преживее тази зима. Намерихме убежище в това невъобразимо странно място — за което ще напиша по-късно, — но храната е оскъдна, времето — студено, и съществува постоянната заплаха от нова атака.
Днес все още съм слаб (държа молива, както го държи Лили, и почеркът ми прилича на нейния), а и дневната светлина взе да намалява.
Надявам се някой ден Лили да прочете тези думи, още повече се надявам да й разкажа всичко сам. Каролайн, мисля непрестанно за теб и за Лили — толкова често, та ми се струва, че мога да ви докосна. Но това усещане се разсейва заедно със спадането на температурата.
От всички мои трескави видения ти си единственото, по което тъгувам.
Но повече ще пиша утре, ако обстоятелствата позволяват.
Изминаха три месеца откакто партизаните нападнаха нашата експедиция. През по-голямата част от това време съм бил в безсъзнание или съм бълнувал. По-надолу описвам приблизителната възстановка на събитията. Ейвъри Кек, Джон Съливан и Дигс ми разказаха пропуснатото от мен, с помощта на останалите оцелели.
Ще се опитам да бъда кратък, тъй като не ми достигат нито сили, нито време. (Светлината се процежда през високите каменни амбразури, закрити от мушамени завеси и животински кожи, и аз се опитвам да бъда в помощ на другарите си, доколкото ми е по силите — най-вече помагам на Дигс, който вече не може да използва лявата си ръка. Той скоро ще ме повика. В момента Дигс стъкмява огъня, а Уилсън Фар е излязъл да напълни ведрото със сняг.)
След като напуснахме Бодензее, докато наближавахме Алпите, бяхме нападнати от банда въоръжени партизани, чийто единствен мотив да ни убият вероятно бяха нашите припаси. Изгубихме Ед Бетс, Чък Хемфил и Емил Свенсен — жертвите щяха да са повече, ако лагерът бе по-близо до гората. Спаси ни бързата реакция на Том Комптън. Той ни поведе към една от близките костници — капан, в който преследващите ни партизани попаднаха лекомислено и си получиха заслуженото. Тези от тях, които не умряха, изпохапани от насекомите, бяха застреляни от нас.
Но те не бяха единствените жертви. Една от дребните гад инки успя да ухапе и мен. Още същата нощ — според нашия доктор Фар — вече съм чукал на дверите на смъртта. Не са очаквали, че ще оцелея, повечето от останалите живи също имали различни наранявания. Престън Финч се разминал с навехнат глезен, но духът му бил сломен и сега той разговаря почти едносрично, а командването е преотстъпил на Съливан и Том Комптън.
Когато оцелелите най-сетне се върнали в лагера, те открили, че научната екипировка е разхвърляна и изгорена, животните избити, а припасите и лекарствата — откраднати.
Сърцето ми се свива дори сега, като си помисля за това. Цялата ни досегашна работа, Каролайн! Всички образци, събрани от Съливан, записките му, хербариите са изгубени! И двата ми фотоапарата били строшени, а плаките за тях — осветени и счупени. (Съливан ми съобщи новината веднага след като дойдох в съзнание.) Успях да съхраня дневника си само защото е бил у мен. Имаме съвсем малко запаси от хартия, колкото всеки от нас да опише преживяванията си през зимата.
Не мога да скърбя за мъртвите, сигурно защото съм твърде изтощен от отровата, която дълго е върлувала из тялото ми.
По-късно ще тъгувам за у тях.
Ранените се нуждаели от храна и почивка. И отново Том Комптън се оказал нашето спасение. Той изгорил раната ми и поставил превръзка с мъзга от горчив бурен. Доктор Фар бил принуден да си затвори очите пред това своеобразно „народно лечение“, след като той самият не разполагал с никакви възможности да ме изцери. Вместо това се съсредоточил върху откритите рани и счупените кости. От останките от нашите запаси изградихме нов лагер, по-добре замаскиран и защитен, в случай на нова атака от страна на партизаните. Малцина от нас имаха достатъчно сили, за да можем да поемем на път.
Логичното решение бе да потърсим помощ. Езерото Констанце бе само на няколко дена път в обратна посока. Еразъм навярно вече се беше върнал в къщата си, но лодките бяха скрити недалеч от брега — ако партизаните не ги бяха намерили, — ас тях пътешествието надолу по Рейн щеше да е далеч по-лесно. Около месец до Джеферсънвил и още толкова, докато спасителният отряд се върне обратно.
Том Комптън предложи да тръгне, но имахме нужда от него, за да помага на оцелелите. Опитът му в лова на диви животни и познанията за горите бяха незаменими. За да пести муниции, той издебваше и убиваше мъхнати змии с ножа си. С течение на времето животните се научиха да бягат от миризмата му, но иначе бяха толкова покорни, че той можеше да им пререже гърлото, преди да са разбрали за назрялата опасност.
Пратихме Крис Тъкман и Рей Бърки за помощ, тъй като те бяха най-здрави сред нас. Те взеха всички консерви и една от неизгорелите палатки, плюс пистолети, компас и солиден запас от муниции.
Изминаха три месеца.
Те не се завърнаха.
Никой не се появи. От първоначалните петнадесет бяхме останали само деветима. Моя милост, плюс Финч, Съливан, Комптън, Донър, Робертсън, Фар и Дигби.
Тази година зимата дойде рано. Първо падна суграшица, после заваля едър, несекващ сняг.
Съливан, Уилсън Фар и Том Комптън се грижеха за мен, докато ме изправят на крака — хранеха ме със зеленчукова каша и сковаха за мен носилка, теглена от една мъхната змия. По очевидни причини изгубих тегло — повече, отколкото всички останали, а напоследък гладът е чест гост сред нас.
Да можеше да ме зърнеш сега, Каролайн. Няма го вече „малкото коремче“. Наложи се да пробия няколко нови дупки на колана. Ребрата ми стърчат като остриета на вила, а когато се бръсна (имаме огледало и бръснач), адамовата ми ябълка изпъква като котка под чаршаф.
Както вече споменах, намерихме подходящо убежище, в което да прекараме зимата. И това убежище…
Каролайн, не мога да го опиша! Не и тази вечер.
