— Защото често пътуваш. — Тя опита от своя сладолед. Гилфорд забеляза, че в косите й са се появили сивкави кичурчета. — Днес идва един мъж.
— Така ли?
— Пита дали това е къщата на Гилфорд Лоу, аз казах, че е това, и той се поинтересува дали ти си фотографът от студиото на Спринг Роуд. — Лъжичката й увисна над купичката. — Правилно ли постъпих?
— Нищо лошо не си направила.
— Идва ли при теб?
— Може и да е идвал. Как изглеждаше този господин?
— Мургав. Със странни очи.
— Странни в какъв смисъл, Аби?
— Ами… странни.
Това посещение малко го обезпокои.
— Няма за какво да се тревожиш.
— Не се тревожа — отвърна тя. — Ако не си разтревожен и ти.
Нямаше сили да я излъже. А и не беше лесно. Задоволи се с леко поклащане на главата. Тя очевидно усещаше, че нещо не е наред. И че той не може да й каже.
Никога не говореше за това — с когото и да било. Освен в онова дълго писмо до Каролайн.
Е, поне мъжът на вратата не е бил неговият двойник. „Не е трудно да забравиш след толкова много години — помисли си той. — Когато спомените са толкова странни, а всекидневието е скучно и еднообразно, тези неща някак от само себе си се изтриват. Докато нещо не ти припомни. И тогава всичко се съживява отново, като стар полузабравен сън.“
Досега имаше само откъслечни проблясъци — картини, видения, може би предзнаменования. Кой би могъл да каже дали това лице в тълпата значеше нещо, тези тъжни очи, които го наблюдаваха от тъмните улички. Поне му се искаше да не означават нищо. Но се страхуваше, че греши.
Аби дояде десерта си и отнесе чиниите.
— Днес пристигна пощата от Ню Йорк — рече тя. — Оставих я до креслото ти.
Малка утеха от мрачните мисли. Той се премести в стаята, която Аби бе кръстила „дневна“, макар да бе само едно продълговато помещение в южния край на простичката, правоъгълна къща, построена от Гилфорд почти с голи ръце преди десетина години. Той бе сковал подпорите и бе излял основите, а един местен строител бе довършил стените, пода и тавана. В топъл климат къщите се строяха лесно. Аби и Никълъс вдъхнаха живот на тази, с картини по стените, покривки и канапето, с гумени топки и дървени играчки, подаващи се изпод мебелите.
Пощенската пратка се състоеше от няколко броя на „Астаундинг“ плюс купчина нюйоркски вестници. Вестниците съдържаха все потискащи материали за войната с Япония, описана в далеч по-големи подробности, отколкото във „Файетвил хералд“.
Гилфорд първо прелисти списанията. Привързаността му към литературата бе понамялала с годините, след като изгуби Каролайн и Лили, но новите списания я бяха съживили. Гигантски въздушни кораби, междупланетни полети, чужди форми на живот: всички тези неща му се струваха по-привлекателни и по- възможни отпреди. Но най-много го привличаха фантастичните истории.
Ала не и тази вечер. Защото след като прелисти последната страница, дори не помнеше какво е чел. Опита се да се развлече с интересните, хитроумни илюстрации.
Вече клюмаше в креслото, когато чу пожарната кола да се катери с шумно бръмчене нагоре по хълма.
След това телефонът иззвъня.
Телефоните бяха относително нова придобивка във Файетвил, а в детските му години още ги нямаше в Америка. Неприятният звън накара косъмчетата по гърба му да настръхнат.
Гласът от другата страна принадлежеше на Тим Макелрой, помощника му във фотографското студио. Ела веднага, каза Тим, за Бога, случи се нещо ужасно, идвай бързо, студиото гори!
27
Къщата на Гилфорд бе построена извън града, на около половин миля по прашен път, водещ към един от павираните булеварди. Файетвил се виждаше от входната врата, далечна мрежа от улици и къщи и стълб от дим, издигащ се вероятно от Спринг Роуд.
Обясни на Аби, че отива да види какво става. Да не го чака, ще й позвъни веднага щом научи подробностите. Дотогава да не се безпокои за нищо, в края на краищата имаха застраховка в агенцията в Оро Делта. Можеха да построят студиото отново.
Аби не отговори, само го целуна мълчаливо и го изпрати с поглед от прозореца, докато се отдалечаваше със стария форд.
През този месец имаше много прах. Небето сияеше ярко, слънцето се готвеше да докосне хоризонта на запад.
Гилфорд задмина Ник, който все още въртеше педали към града. Спря да метне колелото в каросерията и направи място на момчето отпред.
Ник придоби сериозен вид, след като чу новината, но той си беше такова момче. Големи очи на малко личице. Често се мръщеше. Редки усмивки, в замяна на почти постоянно сбърчените вежди. Дори когато беше щастлив — по време на игра, докато чете или сглобява моделчета, — лицето му оставаше сериозно и умислено, устните — стиснати.
— Как може да се запали студиото? — попита той.
Гилфорд отвърна, че не знае. Нямаше смисъл да гадаят. Най-важното сега бе да се погрижат за Тим Макелрой и после да видят какво може да се спаси.
Обраслите хълмове постепенно отстъпиха място на терасирани полета. Гилфорд сви по павирания Хай Роуд. Нямаше оживен трафик, само няколко коли и каруци на път за Палаеполис и два камиона, които се връщаха празни от хамбарите. Фолет Роуд бе централната улица на Файетвил и той видя дима веднага след като сви на ъгъла с хранителния магазин. Противопожарна кола бе блокирала кръстовището на Фолет със Спринг Роуд.
Не беше останало кой знае какво от „Лоу & Макелрой, фотографи“. Няколко обгорени подпори. Купчина почернели тухли.
— Брей, че работа! — възкликна Ник, задъхан от дима.
Гилфорд откри Тим Макелрой под навеса на Тиренския кинопроекторен театър. Лицето му бе опушено и набраздено от сълзи.
От другата страна на улицата пожарната команда продължаваше да излива струи вода върху димящите останки. Тълпата вече беше започнала да се разотива. Гилфорд познаваше повечето от хората тук: един съдия от кантората на „Лафайет“, продавачка в „При Блейк“, Моли и Кейт от близкия ресторант. Всеки от тях му кимаше със съчувствена усмивка. Гилфорд заръча на Ник да го изчака в камиона, докато разговаря с Макелрой.
Тим беше негов партньор от трийсет и девета, когато студиото се разрасна. Той се занимаваше с търговията и снабдяването, а за Гилфорд остана фотографската работа. През цялото време бизнесът вървеше добре. Работата беше рутинна, но той не се оплакваше. Харесваше студиото и тъмната стаичка, както и това, че носеше вкъщи достатъчно пари за издръжка и за училището на Ник. Понякога се занимаваше с дребни ремонти на електроуреди. Радиоапаратите дойдоха на мода, след като вдигнаха предавателна кула над Палеполис — в началото настъпи бум в продажбите, но после пристигна неговата пратка, която, както се оказа, бе пострадала сериозно при транспорта през океана.
