какъв смисъл за когото и да било да го убива сега?
Ако това, което му каза вестоносецът, е истина…
Но той отдавна смяташе, че е било само сън, изкривен спомен, халюцинация…
И все пак, ако е истина, тези двайсет и пет години са само миг. Боговете имат дълга памет.
Гилфорд отиде при прозореца. Заливът тънеше в мрак, само на няколко кораба мъждукаха светилници. Сухият вятър размърда окачените от Аби пердета. Звезди потрепваха в небето.
Време е да помисли открито за всичко това. Без да се опитва да забрави. Не и когато семейството му е изложено на риск.
Защото най-важният въпрос сега бе — може ли да предотврати назряващото?
Не.
Да предположи какво ще се случи?
Може би. Често се бе питал дали някой ден няма да се разкрие всичко. За останалия свят експедицията на Финч просто беше изчезнала в дивите гори между Бодензее и Алпите. И светът се справяше отлично и без нея.
Но ако настъпи промяна?
„Аби и Никълъс — помисли си той. — Точно те не бива да пострадат.“
Каквото и да искат боговете.
Той си легна в леглото при Аби няколко часа преди изгрев-слънце. Сънят не идваше и Гилфорд остана да лежи със затворени очи. Близостта й, меката музика на дишането й му действаха успокояващо.
Събуди се от слънчевите лъчи, проникващи през източния прозорец, и допира на ръката на Аби върху рамото му.
Той се надигна.
— Онзи дойде пак — рече тя. — Непознатият.
28
Гилфорд си припомни начина, по който континентът се бе променял през последната четвърт от века.
Нови пристанища, селища, морски бази. Пътища и влакови линии към вътрешността. Мини и рафинерии. Летища.
Нова управленска система, новоизбрани губернатори, радиопредаватели. Заселване на руските степи, от тази страна на вулканичната зона, разделяща Дарвиния от старата Азия. Погранични стълкновения с арабите и турците. Бомбардировката на Ерусалим, новата война с Япония, бунтовете на север.
И толкова много незаселена земя. Безкрайни горски простори и равнини, в които човек лесно може да се изгуби без следа.
Аби бе настанила непознатия на един стол в кухнята. В момента опитваше от палачинките й. Използваше ножа и вилицата с непохватността на петгодишно момче. Върху гъстата му брада имаше няколко капки сладко.
При вида му Гилфорд се изпълни със смесени чувства: почуда, облекчение, съживен страх.
Траперът метна в устата си и последната хапка и едва тогава вдигна глава.
— Гилфорд — рече лаконично той. — Отдавна не сме се виждали.
— От доста време, Том.
— Може ли да запаля?
Нова лула. И кесия с тютюн от речна тръстика.
— Да излезем навън — отвърна Гилфорд.
Аби го докосна по ръката.
— Шерифът и шефът на пожарната искаха да разговарят с теб. Трябва да се свържем и със застрахователното дружество.
— Всичко е наред, Аби. Том е стар приятел. Тези неща ще почакат. Каквото изгоряло — изгоряло. Няма закъде да бързаме.
— Сигурно си прав — измънка тя.
— Не позволявай на Ник да излиза днес.
— Много благодаря за закуската, госпожа Лоу — рече Том Комптън. — Беше много вкусно.
Траперът не се беше променил през изминалите двайсет и пет години. Брадата му беше подстригана, не чорлава, както през онази ужасна зима, и изглеждаше понапълнял — но никакви
— Изглеждаш добре, Том.
— И двамата сме здрави като коне по причини, които сам знаеш. Какво казваш на семейството си, Гилфорд? Или ги лъжеш за възрастта си? За мен никога не е било проблем — не се задържам дълго на едно и също място.
Бяха седнали на люлеещите се столове на верандата. Откъм залива полъхваше свеж сутрешен ветрец и носеше уханието на цъфнали дръвчета. Том напълни лулата, но не я запали.
— Не разбирам за какво говориш — рече Гилфорд.
— Напротив, разбираш добре. Освен това си даваш сметка, че нямаше да съм тук, ако не беше нещо важно. Така че да не преливаме от пусто в празно, съгласен?
— Измина четвърт век, Том.
— Не че не те разбирам. На мен ми трябваха десетина години, преди да се предам и да кажа, добре де, този свят е съвсем шантав и очевидно съм бил нает да го оправя. Не е никак лесно да повярваш в нещо такова. Защото ако е истина, звучи направо страшно, а ако не е, трябва да ни приберат на топло.
— Нас?
Траперът запали клечка и я доближи до лулата.
— Има стотици като мен и теб. Изненадан съм, че не го знаеш.
Гилфорд мълчеше, зареял поглед в утринната светлина. Не беше успял да поспи. Болеше го цялото тяло, очите му смъдяха. Само преди дванайсет часа бе гледал как догаря студиото му във Файетвил. Как единственият му източник за прехрана се превръща в пепел.
— Не бих искал да проявявам негостоприемство — рече той, — но ме чакат доста важни дела.
— Трябва да престанеш вече. — Траперът говореше със сериозен и мрачен тон. — За Бога, Гилфорд, погледни се, живееш сякаш си простосмъртен, оженил си се, дори имаш дете. Не че те виня за това, аз също го искам. Но ние сме такива, каквито сме. Вие със Съливан все се хвалехте колко сте непредубедени, не като стария Финч, който прекрояваше историята според представите си. Но виж се само — Гилфорд Лоу, уважаван гражданин, въпреки всички улики в противоположна посока.
— Чакай, Том…
— Няма какво да чакам. Студиото ти изгоря. Имаш врагове. Хората в тази къща са изложени на опасност. И всичко заради теб. За
— Май не трябваше да идваш тук.
— Е, прощавай нахалството ми тогава. — Той поклати глава. — Между другото, Лили е в града. Отседнала е в хотел „Оро Делта“. Иска да те види.
На Гилфорд му се стори, че сърцето му ще спре.
— Лиди?
— Дъщеря ти. Ако помниш толкова назад.
