Аби не знаеше какво е казал брадатият непознат на мъжа й, но забеляза изписания на лицето му шок, когато влезе в кухнята.
— Аби — рече той. — Мисля, че двамата с Ник трябва да си съберете багажа и да идете за една седмица при братовчед ти в Палеполис.
Тя стана, приближи се и се притисна към него.
— Защо?
— За по-сигурно. Докато уредя нещата тук.
„Когато живееш толкова години с един мъж — помисли си Аби, — неусетно се учиш да четеш между редовете.“ Гилфорд бе изплашен, силно изплашен.
Страхът бе заразен, но тя го овладя, за да не забележи Ник.
Чувстваше се като актриса в полузабравена пиеса, която се мъчи да си припомни репликите. Знаеше, че е очаквала нещо подобно да се случи от години, някакъв прелом, криза в съвместното им съществуване. Защото Гилфорд не беше обикновен човек.
Не само заради младежкия му изглед, макар че това бе най-очевидното — потресаващо очевидно — през последните няколко години. Не и заради миналото, което рядко обсъждаше и пазеше ревниво. Всъщност, по-скоро заради него. Гилфорд не бе като другите мъже, знаеше си го и това не му се нравеше.
Но тя бе чувала разни истории. Хорски приказки. За Старите, както наричаха прочутите трапери, които все още слизаха понякога в града. (Ето този Том Комптън например, който несъмнено бе един от тях.) Разкази, с които да се развличаш през дългите нощи около Коледа и по Великден: Старите, които знаели повече, отколкото казвали. Старите, които пазели своите тайни.
Старите, които не са съвсем човеци.
Никога не беше вярвала на тези неща. Слушаше разказите и се подсмихваше.
Но преди две зими Гилфорд бе излязъл да насече дърва, брадвата се изплъзна от ръцете му и се заби дълбоко над коляното на левия крак.
Аби стоеше зад замръзналия прозорец и гледаше. Слънцето още не беше залязло. Видя как брадвата се впива в плътта, сетне той я извади, както човек би издърпал брадва, забита във влажно дърво — тя видя кръвта върху острието и кръвта по земята. Имаше усещането, че сърцето й всеки миг ще спре. Гилфорд изпусна брадвата и рухна с пребледняло лице на земята.
Аби изтича към задната врата, но докато прекоси двора, той се бе изправил като по някакво чудо. Изражението на лицето му беше странно, необяснимо спокойно. Погледна я така, сякаш се срамуваше от нещо.
— Всичко е наред — рече й. Но когато й показа раната, краищата й вече се бяха затворили — само една тъничка линия бележеше мястото, където бе проникнало острието.
„Невъзможно“ — помисли си Аби.
Но той отказа да говори за това. Нищо и никакво одраскване, рече и ако не беше наблюдавала цялата сцена от прозореца, щеше да му повярва.
А на сутринта, докато се обличаше, не беше останала и драскотината.
Аби се постара да забрави случката, защото така искаше Гилфорд, а и тя не разбираше това, което бе видяла — може би той беше прав и кръвта по земята е била по-малко, отколкото й се стори.
„Само че човек не забравя подобни неща“ — осъзна тя.
Всичко оставаше и се трупаше в подсъзнанието заедно с мисълта, че животът им не е като на другите. И че ще дойде ден, когато ще настъпи промяната.
Дали денят бе дошъл?
Не знаеше отговора. Но мехурът на илюзорното съществуване се беше пукнал. Този път кървенето може би нямаше да спре.
Двамата мъже седяха на затревения склон отвъд елхата, която Гилфорд бе засадил преди десет години.
Аби събра багажа. Ник също прибираше своите вещи, зарадван от възможността да смени обстановката. От време на време спираше и поглеждаше към баща си и брадатия мъж до него.
— И аз не съм го искал — рече Том Комптън. — Последното, което бих желал, е животът ми да се обърка от едно привидение. Но рано или късно човек трябва да приеме фактите.
— Нещата и действията са такива, каквито са, и същото може да се каже за последствията от тях. Защо тогава толкова много искаме да бъдем мамени?
— Това не беше ли едно от поученията на Съливан?
— Да, точно негово.
— Липсва ми този копелдак.
Ник излезе на двора с ръкавица за бейзбол на едната ръка и взе да си подхвърля топката и да я улавя. Рус перчем закриваше очите му. „Време е да го подстрижа — помисли си Гилфорд. — Ако иска да го вземат в отбора.“
— Да не мислиш, че ми беше приятно, когато видях двойника си с онази мръсна униформа — продължаваше да се оплаква траперът. — Призрак, който ми наприказва неща, каквито не исках да чуя. Разбираш за какво говоря, нали? Историята за архива и за случки отпреди не знам колко си милиона години. Първия път като го чуеш, си мислиш, че ти хлопа дъската. Но след като поговорих с Еразъм, нали помниш онзи дърт кучи син, разбрах, че и той е преживял същото.
Ник метна топката високо нагоре. Силуетът на Аби се мяркаше зад прозореца.
— Гилфорд, повечето от нас са загинали в онази Световна война. Не на всички призракът е почукал на вратата. Те ни търсят, защото ни
— Така казват.
— Да не забравяме и онези другите негодници. Враговете и нещастниците, които наемат и които са много опасни. Трудни за убиване също като нас, само че те трепят хорицата, убиват жени и дечица, без да им мигне окото.
— Това сигурно ли е?
— Сигурно като слънцето. Понаучих някои нещица — не съм си държал главата заровена в пясъка двайсет години. Кой, мислиш, ти е изгорил студиото?
— Нямам представа.
— Разбрали са за теб. Не си падат много по реда. Действат слепешката. Но става лошо, ако някой им се изпречи на пътя.
Аби излезе да събере прането от простора. От морето полъхваше ветрец и развяваше ризите като платна на кораб.
— Хората, срещу които сме изправени, са пионки на псионите по същата причина, поради която нас ни водят призраците — защото са най-подходящи за манипулиране. Това са хора без морал. Липсват им някои важни части на човешката съвест. Те са родени престъпници, родени убийци.
— Кажи ми какво прави Лили в Оро Делта.
Траперът напълни отново лулата. Аби сгъваше чаршафите в коша и поглеждаше към тях.
„Извинявай, Аби — помисли си Гилфорд. — Не това исках да ти дам. Съжалявам.“
— Тук е заради теб, Гилфорд.
— Значи знае, че съм жив?
— От няколко години. Намерила е бележките ти сред вещите на майка си.
— Каролайн… е мъртва?
— Боя се, че да. Лили е силна жена. Открила е, че баща й не е умрял в експедицията на Финч, че живее някъде и че й е оставил записките за тази странна история с призраци, убийци и разрушени градове… Неща, в които тя е готова да повярва. Започнала да задава въпроси. И тогава лошите я надушили.
— Заради въпросите?
