Истината бе, че тя страшно много приличаше на майка си. Ако се изключеше по-светлата коса, спокойно можеше да бъде Каролайн — изглеждаше решителна като нея, но без твърдата обвивка на тревогата и съмнението. Каролайн имаше навика да се затваря за света. Лили бе готова да го превземе с пряка атака.
Том ги посъветва да не остават за вечеря в ресторанта, където се събираха прекалено много хора. Имаше малък каменист бряг на север от пристанището и Гилфорд я поведе нататък.
Вечерното слънце хвърляше пъстра сянка сред скалите. Металните стълбове бяха обрасли с водорасли. Яркосин соленоводен червей си проправяше път през прибоя.
Лили откъсна едно малко цветенце от близкия храсталак.
— Заливът е толкова красив — рече тя.
— Този залив е ужасно замърсен, Лили. Всичко се събира тук. Дънери на дървета, водорасли, маслени петна, петрол. С Никълъс обикновено ходим да плуваме на север, но само когато водата е чиста.
— Том ми каза за Никълъс. Бих искала да се запозная с него.
— Аз също. Но не зная доколко е целесъобразно. Ако Том не греши, намираш се в опасно положение. Затова ще те попитам направо, Лили. Защо си тук?
— Може би защото исках да те видя.
— И това ли е всичко?
— Да.
— Но не е.
— Така е. Не е.
Двамата седнаха върху напукана бетонна греда.
— Ти беше прав. Майка ми те е смятала за побъркан. Била е потресена от факта, че си останал жив, още повече че междувременно ти изневерила. Не обичаше да говори за теб, дори след като
— Говориш за онзи войник — Колин Уилсън.
— Да.
— Той добър ли беше с теб?
— Не беше лош човек. Само че беше нещастен. Може би живееше в твоята сянка. Може би ние всички живеем в нея.
— Той ли я напусна?
— След няколко години. Но се справихме и без него.
— Как почина Каролайн?
— От грип, в годината на голямата епидемия. Нищо драматично… тя просто не можа да се оправи.
— Съжалявам.
— Ти я обичаше, нали?
— Да.
— Но не дойде да ни потърсиш.
— Щеше да е безполезно за вас и за мен. — „Напротив — помисли си той. — Виж Аби и Ник.“ — Какво следва сега? Не можеш да публикуваш записките ми. Сигурно го разбираш.
— Може да съм смъртна, но не съм съвсем безсилна. Том каза, че в Щатите ще се намери работа за мен. Нищо опасно. Само ще наблюдавам. И ще казвам на определени хора какво съм видяла.
— Рано или късно ще загазиш.
— Това е война — сви рамене.
— Съмнявам се, че японците ще издържат още дълго.
— Не говоря за тази война. Знаеш какво имам предвид.
Войната в Небесата. Псиживотът, архивът, тайната машина на света. Усети как в него се надига гняв.
— Лили, заради всички нас, моля те, не се забърквай. Призраци, богове и демони — звучи като кошмар от Средновековието.
— Само че не е! — Тя го погледна предизвикателно. Мръщеше се като Ник. — Джон Съливан е вярвал в това и е бил прав. Живеем в истински свят. Може да не изглежда така, но този свят има своя история. Това, което се случи с Европа, не е чудо, а нашествие.
— Значи ние сме мравки в мравуняк, който някой е решил да стъпче?
— Не сме мравки! Ние сме мислещи същества…
— Както и да е.
— И можем да се бием за свободата си.
Гилфорд се надигна вдървено.
— Аз имам семейство. Син. Искам да си изкарвам прехраната и да го гледам как расте. Не желая да живея сто години.
— Само че си от тези, дето нямат късмет — изтъкна тихо тя. — Нямаш друг избор.
Гилфорд си помисли, че е готов да даде всичко, за да се върнат доскорошните безгрижни дни. Да построи отново студиото и да прибере Аби и Ник у дома, да живее в онзи илюзорен свят, който толкова харесваше.
Запази си една стая в хотела. Плати в брой и използва фалшиво име. Нуждаеше се от време, за да помисли.
Обади се по телефона, за да провери дали Аби и Ник са пристигнали без произшествия в къщата на Антонио в покрайнините на Палеполис. Тони вдигна слушалката. Имаше лозя на хълма и притежаваше масивна тухлена къща с предостатъчно място за Аби и Ник, въпреки че неговите две деца върлуваха из нея по цял ден.
— Гилфорд! — позна го Тони. — Какво е станало този път?
— Този път?
— Две обаждания за петнайсет минути. Чувствам се като телефонистка. Мисля, че трябва да ми обясниш. Нищо не можах да измъкна от Аби.
— Тони, не съм се обаждал по-рано.
— Не си ли? Не зная с кого съм говорил, но имаше твоя глас и се представи с твоето име. Да не си пил, Гилфорд? Не че бих те винил за това. Ако сте се поскарали с Аби, имаш нужда от разтуха…
— Аби там ли е?
— Върнаха се във вашата къща. Нали така им заръча? Гилфорд?
Той затвори телефона.
30
Нощта бе тъмна, селските пътища — неосветени. Светлините на камиона озаряваха житни поля и каменни стени. „Те са някъде там, в мрака — мислеше си Гилфорд. — Врагове без лица, сенки от необяснимото минало или от невъзможното бъдеще.“
Том бе настоял да дойде с него, също и Лили, въпреки възраженията на Гилфорд.
— Тя няма да е в по-голяма безопасност в града — изтъкна траперът. — Сега ние сме най-добрата й защита.
А Лили добави:
— Аз съм селско момиче. Мога да стрелям с пушка, ако опре до това.
Гилфорд изви рязко волана и задните гуми изсвириха. Той стисна по-силно кормилото. За щастие нямаше почти никакво движение.
— Колко са срещу нас?
