— Поне двама. Вероятно повече. Този, който е хвърлил бомби в твоето студио, не е местен, иначе щеше да измисли нещо по-добро. Но те се учат бързо.
— Човекът, който се е обадил на Тони, е имал моя глас.
— Да, те умеят такива работи.
— Значи са… как се казва — обладани от демони?
— Нещо такова.
— И неуязвими?
— О, можеш да ги убиеш — възрази Том. — Но трябва здравата да се потрудиш.
— Защо преследват Аби и Ник?
— Не ги преследват. Ако се интересуваха от тях, щяха да идат в къщата на братовчед ти и да направят там истинска касапница. Аби и Ник са стръв. Предимство за лошите, възможност да мислят един ход напред.
Гилфорд опря крак в педала. Моторът на форда изрева, задните колела хвърлиха прах в тъмнината.
— В чантата си имам няколко пистолета — съобщи Том. — Ще ги извадя. Гилфорд, как си с оръжията?
— Ловна пушка. Не, две — държа един стар ремингтън на тавана.
— Муниции?
— Достатъчно. Наближаваме, Лили. Наведи си главата.
Тя взе един пистолет от Том.
— Ако се наведа, няма да мога да се прицеля точно — възрази със спокоен глас.
Колата на Тони беше паркирана пред къщата. Разбира се, Аби я бе заела. Кога ли бяха пристигнали? Не отдавна, като се има предвид разстоянието до Палеполис. Четирийсет минути, час?
Но къщата тънеше в мрак.
— Спри двигателя — нареди Том. — И изгаси светлините.
Гилфорд кимна и завъртя обратно ключа. Фордът замлъкна, настъпи тишина, чуваше се само хрущенето на чакъла под гумите.
Предната врата се отвори — на прага стоеше Аби със свещ в ръка.
Гилфорд скочи от кабината и я изтика вътре в къщата. Лили и траперът ги последваха.
— Нямаме ток — оплака се Аби. — Нито телефон. Какво става? Защо сме тук?
— Аби, не съм ти се обаждал. Това е някакъв номер.
— Но аз разговарях с теб!
— Не — отвърна той. — Не съм бил аз.
Аби притисна устата си с ръка. Ник лежеше на диванчето и се озърташе сънено.
— Дръпнете пердетата — посъветва ги Том. — Всички врати и прозорци да са заключени.
— Гилфорд?… — Аби го гледаше с изцъклени очи.
— Май загазихме, Аби.
— О, не… гласът бе съвсем като твоя… беше
— Всичко ще се изясни. Само трябва да се притаим за известно време. Ник, не ставай.
Никълъс кимна със сериозно изражение.
— Гилфорд, вземи си пушката — обади се траперът. — Госпожо Лоу, имате ли още свещи?
— В кухнята — отвърна замаяно тя.
— Хубаво. Лили, отвори чантата.
Гилфорд мярна вътре патрони, бинокъл, ловен нож в кожен калъф.
— Не може ли просто… да отпътуваме? — попита Аби.
— Госпожо Лоу, не мисля, че те ще ни пуснат да си вървим. Но ние сме повече, отколкото те очакват, и сме въоръжени. Така че шансовете не са съвсем лоши. Ще почакаме до сутринта и тогава ще опитаме да се измъкнем.
Аби го гледаше с изплашено изражение.
— О, божичко! — въздъхна тя.
— Не сте виновна за това.
„Аз съм виновен“ — помисли си Гилфорд.
Аби потърси утеха в грижите за Ник. Двамата с Гилфорд издърпаха дивана към задната част на стаята.
— Все едно съм в крепост — подсмихна се Никълъс.
Тя задиша през стиснати зъби, докато отброяваше миговете до сутринта. „Отвън има хора, които искат да ни сторят нещо лошо. Те са прекъснали тока и телефона. Не можем да избягаме, не можем да повикаме помощ, не можем да се бием с тях…“
Гилфорд стоеше до нея заедно с младата жена, която бе довел Том Комптън. Макар да говореше малко за миналото си, Аби знаеше, че има дъщеря от предишен брак, която бе оставил в Лондон преди двайсет и пет години. Аби я позна още преди Гилфорд да каже: „Това е Лили“. Беше очевидно. Имаше неговите очи, сини като зимна утрин, и се мръщеше по същия начин.
— Радвам се да се запозная с вас — рече Аби и веднага осъзна колко абсурдни са думите й при тези обстоятелства. — Искам да кажа… като се има предвид…
— Разбирам ви — прекъсна я Лили. — Благодаря, госпожо Лоу.
А Аби си помисли: „Какво знаеш за Старите? Кой те посвети в тайните им? Какво знае Гилфорд? Кой дебне отвън, в мрака, и иска да убие съпруга ми и моето дете?“
Но сега не беше време за това. Страхът, гневът, объркването, мъката — тези чувства сега бяха лукс.
Никълъс не сваляше очи от лицето на баща си, когато Гилфорд се наведе да му нагласи одеялото.
На светлината на свещите всичко придобиваше призрачен вид. Ник усещаше, че нещо не е наред, вратите и прозорците бяха залостени, защото отвън дебнеше опасност. „Лошите“ — чу да ги нарича Том Комптън. Което накара момчето да си спомни някои филми. Бандити, ловци на змии, страховити мъже с тъмни кръгове под очите. Убийци.
— Поспи, ако можеш — посъветва го баща му. — Утре всичко ще се уреди.
Но сънят не идваше. Той погледай изплашено баща си.
— Лека нощ, Ник — пожела Гилфорд и го погали по челото. Но кой знае защо Ник си помисли, че баща му се сбогува с него.
Лили остана на пост в кухнята.
Къщата имаше две врати, предна и задна, за дневната и за кухнята. Заради малкия си прозорец кухнята бе по-лесна за отбрана. Вратата беше заключена. Прозорецът също беше залостен, но Лили си даваше сметка, че това не е пречка за един опитен противник.
Тя се настани на дървения стол със стария ремингтън на Гилфорд на коленете. Беше тъмно, затова дръпна леко единия край на пердето и се примъкна до прозореца. Тази вечер нямаше луна, само няколко звезди в небето, но се виждаха ясно светлините на корабите в залива, като паднали на земята съзвездия.
Тежестта на оръжието й действаше успокоително. Макар досега да не бе стреляла по друго, освен по зайци.
„Добре дошла във Файетвил — помисли си Лили. — Добре дошла в Дарвиния.“
През целия си живот бе слушала за Дарвиния, бе говорила за Дарвиния — бе мечтала и сънувала
