улиците на Файетвил в слънчев ден.
— Помисли си за всичко, което е заложено. Ако изгубим тази битка, дъщеря ти ще бъде поробена, а внуците ти ще се превърнат в инкубатори за нещо лишено от душа. Ще бъдат изядени, в буквалния смисъл. Това е форма на смъртта, от която няма възкръсване.
„Ник — помисли си Гилфорд. — Става дума за Ник. Беше легнал зад дивана…“
— И ако всички битки бъдат изгубени — продължаваше вестоносецът, — тогава миналото и бъдещето, всичко, което си обичал и би могъл да обичаш, ще се превърне в храна за скакалците.
— Кажи ми нещо — помоли Гилфорд. — Само едно. Моля те, обясни ми защо всичко това зависи от
— Защото си стъпил на два свята. Гилфорд, част от теб е идентична с част от мен, с онзи Гилфорд Лоу, който загина във Франция. А другата част е уникална: Гилфорд Лоу, който бе свидетел на Чудото. Ето кое прави разговора ни възможен.
Гилфорд сведе глава.
— Имали сме съвместни осемнайсет-двайсет години. От колко — от стотици милиони? Съвсем незначително време, нали?
— Аз съм невъобразимо по-възрастен от теб. Но не съм забравил какво е да носиш пушка в кален окоп. Нито какво е да се страхувам за живота си, да подлагам на съмнение това, в което съм принуден да участвам, да усещам куршумите, да чувствам болката, да усещам как умирам. Не си и помислям да те питам какво си изпитал в онази ужасна война. Но и двамата бяхме принудени да го сторим. — Той наведе глава. — Не аз съм създал Врага.
Ник зад дивана. Аби, свита над него, за да го опази. Щръкнали през отворите от куршумите памук и конски косми… и…
Кръв.
— Не мога да ти предложа нищо в замяна — продължаваше мрачно вестоносецът, — освен още болка. Съжалявам. Ако се върнеш, ще ме вземеш със себе си. Моите спомени. Бурше, окопите, страха.
— Има нещо, което искам — заяви Гилфорд. — Ако това, което казваш…
— Нищо не мога да ти дам.
— Искам да умра. Не желая да живея вечно. Искам да остарея като нормално човешко същество. Толкова ли е много?
Вестоносецът не отговори.
Тюрингови пакети работеха неуморно, за да поддържат рушащите се структури на архива. Псиживотът настъпваше, отстъпваше, отново напредваше на хиляди фронтове. Втора вълна вирусни кодове нахлу в архива, прицелена в бронираните вериги на псионите.
Ноосферите се надяваха да разстроят ритъма на своя противник, да го отделят напълно от техния Хигсов часовник. Дързък план, макар и опасен — същата стратегия можеше да се използва и срещу тях.
Разумът чакаше: изпълнен с неуморно търпение и непреодолим страх.
Четвърта книга
Есента на 1965
„Този, който вижда разликите, но не и общото, странства от една смърт към друга.“
32
Имаше стотици мъже като него, работещи на трансалпийската железница.
Всички те членуваха в профсъюза на железопътните работници. Взривяваха планините с динамит, прехвърляха мостове през клисурите, полагаха релси. Сред тях имаше инженери, носачи, гресьорчици, машинисти, хамали.
Когато работата намаляваше, те потъваха в околния пущинак за месец-два. Или изчезваха, също тъй незабележимо, из градските бордеи на Тилсон и Нови Питсбърг край Рейн.
Бяха самотници, мълчаливци. Нямаха приятели, нито семейства. Не изглеждаха стари (трудно бе да се определи възрастта им), но годините ги обгръщаха като аура. Движенията им бяха спокойни и отмерени, преизпълнени с търпение.
Карен Уайлдър познаваше този тип мъже. Беше виждала много като тях. Напоследък броят им се бе увеличил значително.
Карен държеше бар в малкото градче Рандал, в Новите вътрешни територии. Живееше тук от пет години, беше се преместила от мините в Пиренеите, след като ги затвориха. Умееше да върти бизнеса и нямаше спорове със собственика. Готвачът не й посягаше и не се налагаше да се качва на горния етаж с клиентите. (Проблем, който поизгуби своята острота, откакто навърши четирийсет. Предложенията не бяха секнали, просто се разредиха.)
Рандал бе кратка спирка по линията Рейн-Рур. Всеки ден минаваха дълги композиции, натоварени с въглища за Тилсон, Карвър и Нови Дрезден. Отвъд водопадите железницата се кръстосваше с новия път. Потокът от пътници също постоянно нарастваше. Идваха заможни семейства, с деца. Но Рандал си оставаше провинциално градче, подхранвано с емигранти, които службите наемаха от градовете. Пристигащите бяха хора необуздани, привикнали да прибягват до юмруците си за разрешаване на споровете. Ето защо тя предпочиташе компанията на местните, на ветерани като Гилфорд Лоу.
Позна го още от деня, в който пристъпи прага за първи път — не мъжа, а
Беше от ветераните, от най-чиста порода. Слаб, почти мършав. С големи ръце. С очи на старец. Карен почти се изкушаваше да попита какво са виждали тези очи.
Но той не си падаше по приказките. Идваше редовно, от година-година и половина. Пристигаше късно вечер, ядеше малко, почти не пиеше. Карен предполагаше, че я харесва — все намираше начин да размени с нея няколко думи за времето и новините. Докато говореха, накланяше тялото си над нейното, като дърво, хвърлящо сянка.
Но винаги се качваше горе с някое от момичетата.
Тази вечер беше различно.
В средата на септември „Шафхаузен“ бе средище предимно на местни. Лятната тълпа — скитниците и туристите — бяха заминали към по-топли места. Собственикът бе наел един духов състав, за да развлича клиентелата, и тромпетистът обичаше да изкарва пиянски сола преди изгрев-слънце. Една от причините бандата да не се задържи дълго. Ето как към средата на септември в „Шафхаузен“ се върна обичайното спокойствие.
А после взеха да прииждат ветераните. (Някои от тукашните ги наричаха Старите.) В началото всичко това не изглеждаше необичайно. Такива като тях в Рандал е имало и преди. Идваха, наемаха някоя прашна
