стая, оставаха за известно време, сетне изчезваха. Без да питат, без да се интересуват от нищо. Част от живота, като дивите мъхнати змии, обитаващи южните хълмове.
Но напоследък тези мъже се задържаха повече от обичайното, а и пристигаха още като тях. Седяха на групички и обсъждаха с приглушени гласове един Господ знае какво. Карен усети, че любопитството й нараства.
Ето защо, когато се появи Гилфорд Лоу и поръча питие, тя постави чашата пред него и попита:
— Да няма някакво сборище в града?
Той й благодари любезно. Сетне добави:
— Не разбирам за какво говориш.
— Не ми ги пробутвай тези.
Гилфорд я изгледа продължително.
— Карен, нали?
— Аха. — „Господинът е тук всяка вечер и уж не ми знае името“.
— Карен, това е малко неудобен въпрос.
— С други думи, да не си пъхам гагата. Но нещо се мъти.
— Така ли?
— Да не съм сляпа. Имам чувството, че тази вечер са се събрали всички дърти плъхове от железницата. Трудно е да не ви забележи човек.
„Хора, които са били мачкани и бити, но са отказали да умрат“. Ала не искаше да му каже това.
За миг си помисли, че сега ще й разкаже всичко. Изражението, което зърна на лицето му, говореше за такава мъчителна самота, че сърцето й се сви.
Но той само подхвърли:
— Ти си много хубаво момиче.
— За първи път от петнайсет години насам някой ме нарича момиче, господин Лоу.
— Есента няма да е от приятните.
— Така ли?
— Може да не се виждаме известно време. Ето какво ще ти кажа. Ако се върна напролет, ще те потърся. Ако нямаш нищо против, разбира се.
— Нямам нищо против. Но до пролетта има много време.
— А ако не се върна…
„Да се върнеш откъде?“ Тя почака да завърши изречението.
Но той гаврътна остатъка от питието и поклати глава.
„Хубаво момиче“, беше казал.
Получаваше по десетина подобни комплимента на ден от мъже, пийнали достатъчно, за да проявят интерес. Комплименти, които не означаваха нищо. Но думите на Гилфорд Лоу изплуваха в съзнанието й отново. „Той е съвсем обикновен човек — помисли си тя. — Но тъжен.“
Може би ще я потърси… и тя няма да има нищо против.
Но тази вечер, след като довърши напитката, той си тръгна сам, накуцвайки като ранено животно. Тя го подкани с очи. Но Гилфорд извърна поглед.
33
Лили излезе от работа в четири и половина и взе автобуса за Националния музей. Беше хладен, ясен ден. Автобусът бе натъпкан с мрачни чиновници, мъже на средна възраст с камгарени костюми и смачкани шапки. Никой от тях не подозираше за назряващата небесна война. Това, което искаха, ако съдеше по житейския си опит, беше едно питие, вечеря, второ питие след вечеря, заспали деца, телевизор, включен на един от двата канала, и може би трето питие преди лягане.
Можеше само да им завижда.
В музея имаше тематична изложба. Над вратите бе окачен продълговат транспарант с надпис:
Преобразяването на Европа
Един поглед върху Чудото
„Чудото“ — за да успокоят религиозните организации. Тя все още предпочиташе да нарича континента Дарвиния, името, дадено от стария Хърст. Смисълът му бе изгубен сега, хората вярваха, че Европа е имала собствена история, макар да не търсеха обяснение за това. Представяше си как младият Чарлз Дарвин събира образци от насекоми по бреговете на Рейн и се отдава на размишления за тайнствата на континента. Макар че, разбира се, не това бе
Когато слезе от автобуса, въздухът й се видя по-прохладен и свеж. Помещенията в музея бяха осветени от флуоресцентни лампи.
Изложбата беше огромна. Лили пренебрегна встъпителната част и се насочи право към стъклената витрина, посветена на експедицията на Финч от 1920-а и краткотрайния англо-американски конфликт. Тук бяха изложени старовремски компаси, хербаризирани растения, теодолити и други предмети, събрани през годините по поречието на Рейн и в околностите на Бодензее. Един надпис гласеше: „В памет на доктор Томас Макланд Джилвани“. Фотографии на членовете на експедицията: Престън Финч с неговия смешен тропически шлем, мършавият Ейвъри Кек, нещастният Джилвани, бедният, измъчен Джон Уотс Съливан, готвачът Дигс, а ето го и баща й Гилфорд Лоу, с еднодневна брада и памучна риза от предишната си експедиция по река Галатин, намръщен млад мъж с фотоапарат в обемиста дървена кутия и мръсни нокти.
Тя докосна витрината с върховете на пръстите си. Не беше виждала баща си от двайсет години — от онази ужасна сутрин във Файетвил, когато слънцето изгря — както й се струваше тогава — над океан от кръв.
Въпреки тежките си рани той бе оцелял. Настаниха го в болницата в Оро Делта. Териториалната полиция очакваше от него да обясни защо са били застреляни Аби и Никълъс, както и какво означават труповете на тримата непознати и шерифа Карлайл. Но в началото лекарите не позволяваха да го разпитват, а една нощ баща й се измъкна от болницата, след като надви пазача при вратата. Издадоха заповед за издирването му, но това не бе нищо повече от жест на безсилната власт. Континентът поглъщаше бегълците без следа.
Той сигурно бе някъде там.
Знаеше го със сигурност. От време на време с нея се свързваха Старите. Тя им съобщаваше какво е научила като секретарка в офиса на Матю Крейн — обладан от демони висш чиновник в департамента, — а те я успокояваха, че баща й е още жив.
Че стъпва някъде там, по света, в борба да отложи Апокалипсиса.
Този път, предадоха й те, вече е съвсем близо.
Лили спря пред една осветена диорама.
Тук бе представено изкопаемо дарвинианско същество — не помнеше латинското му название — чудовище с два крака и четири ръце, обитавало европейските равнини през ледниковата епоха, най-едрият хищен екземпляр, живял някога на континента. Скелетът му в диорамата се издигаше на осем стъпки, с масивен гръбначен стълб, към който някога са били прикачени яки мускули, куполовиден череп и челюст, натъпкана с остри зъби. Непосредствено до него имаше реконструкция — чудовището с хитинова кожа и стъклени очи разкъсва със зъби шията на мъхната змия.
Музеен екземпляр, също като снимките на Гилфорд Лоу, но Лили знаеше, че нито баща й, нито чудовището, са изчезнали напълно.
— Скоро ще затваряме, госпожо.
Нощният пазач, нисичък човечец с изпъкнало шкембенце, носов глас и очи, стари като лицето му.
