Беше го срещала и преди, но не му знаеше името. Той беше нейната връзка.
Както и предишните пъти, тя му подаде незабележимо една книга. Беше я купила вчера от книжарница в Арлингтън. Научно издание, „Преразглеждане на марсианските канали“, с последните снимки от „Паломар“, но Лили само я прелисти. Между страниците бяха пъхнати пресниманите от нея вчера документи.
— Някой трябва да я е забравил — промълви тихо.
Пазачът пое книгата с подпухналата си ръка.
— Ще я отнеса в „Изгубени вещи“.
И друг път бе казвал същите думи, което я наведе на мисълта да нарича Старите, Ветераните, Безсмъртните по същия начин: Изгубени вещи.
— Благодаря ви — усмихна му се тя и си тръгна.
Стареенето, мислеше си Матю Крейн, е като да излежаваш присъда. Не само е неизбежно, но трябва и да присъстваш на него.
Беше измислил различни начини да не изглежда подозрително млад.
Веднъж в годината — обикновено наесен — той се прибираше в облицованата си с мрамор баня, изкъпваше се, подсушаваше се, сядаше пред огледалото и се заемаше да скубе космите над челото си, имитирайки оплешивяване. Боговете не проявяваха милосърдието да го лишават от болка по време на тази манипулация, но той бе привикнал с болката.
След като приключеше с това, нанасяше няколко линии върху лицето си с острието на наточен бръснач.
Техниката беше особено деликатна. Острието трябваше да проникне надълбоко (но не твърде дълбоко) и това да се прави често. Ето например, зоната около ъгъла на окото. Не биваше да засяга самото око, а да прокарва бръснача надолу към бузата. Кръвта течеше съвсем кратко. Подсушаваш и повтаряш. След третото или четвъртото порязване неподатливата кожа най-сетне позволяваше да остане траен белег.
Изкуство.
Даваше си сметка, естествено, как би изглеждала тази процедура през погледа на страничен наблюдател. Човек, който посича лицето си, попива кръвта и отново хваща острието. Освен това трябваше да внимава да не засегне някой нерв. Веднъж след дълбоко порязване бе предизвикал увисване на единия край на устата и помощниците му го попитаха дали не е прекарал лек удар. Деликатна работа, изискваща търпение и сигурна ръка.
Държеше инструментите в една чантичка — няколко бръснача, точиларски камък, памук, пинцети.
За да имитира стареене на кожата, обикновено използваше шкурка. Предпочиташе номер десет и търкаше, докато от порите започне да се процежда кръв.
Несъмнено илюзията не можеше да се поддържа вечно. Но засега вършеше работа. Скоро войната щеше да приеме друг обрат и тогава вече нямаше да има нужда от дегизация — след шест месеца, най- много година всичко щеше да се промени. Така му бяха обещали.
Той приключи с бръснача, изми го от кръвта, почисти умивалника и хвърли кървавия памук в тоалетната. Остана доволен от крайния резултат и тъкмо се готвеше да излезе, когато забеляза нещо. Липсваше нокътят на левия му показалец. На негово място се виждаше само влажна, тъмна лигавица.
Това беше странно. Не помнеше досега да му е падал нокът. При това не изпитваше никаква болка.
Откри още два клатещи се нокътя — на десния палец и на малкото пръстче на същия крак. Когато дръпна лекичко нокътя на палеца, той се отдели от кожата и падна.
„Брей — помисли си Крейн. — Това е нещо ново.“
Някакво кожно заболяване? Каквото и да е, сигурно ще премине. Ноктите щяха да порастат отново. Така ставаше, поне досега. Нали беше безсмъртен.
Но боговете мълчаха по този въпрос.
34
Поредният клиент на Елиас Вейл беше жена от Карибите, болна от неизлечима форма на рак.
Казваше се Фелисити и се беше появила от есенния дъжд, накуцвайки със схванатите си крака, за да почука на вратата на кабинета на Вейл в едно предградие на Нови Дрезден на име Колтаун. Носеше рокля на цветя, която висеше на измършавялото й тяло като съборена палатка. Белият й дроб беше натъпкан с метастази.
Той спусна щорите към улицата, за да се скрие от дъжда, намръщените лица и замърсения въздух. Седемдесетгодишната Фелисити въздъхна в настъпилия сумрак. В началото изглеждаше изплашена от странните резки по лицето на Вейл. Какво пък, в това няма нищо лошо, помисли си той. Страхът е мой верен съдружник.
— Ще умра ли? — попита тя с тих гласец.
Нямаше нужда от лекар, за да узнае диагнозата. Дори лаик би могъл да я постави. Истинско чудо бе даже, че бе успяла да изкачи стълбището към апартамента на Вейл. Но разбира се, тя не искаше да чуе истината.
Той седеше от другата страна на дървената масичка, подпряна от една страна с купчина книги. Жълтите очи на Фелисити лъщяха на светлината на свещите. Вейл й подаде ръка. Нейната длан бе мека и влажна.
— Ръката ти е топла — рече той.
— А вашата е студена.
— Топлите ръце са добър признак. Това е животът, Фелисити. Почувствай го. Спомни си всички преживени досега дни. Испанското градче, Кингстън, корабът за Дарвиния… мъжът ти, дечицата — тук, под тази кожа е всичко това.
— И колко още ще има? — попита тя.
Богът на Вейл не се интересуваше от тази жена. Беше важна само колкото да си плати таксата от петнадесет долара. Да пусне лептата си в кесията му, преди да е дошло време да се качи на влака за Армагедон.
Готов или не.
Но въпреки това му стана мъчно за нея.
— Усещаш ли реката, Фелисити? Реката от кръв? Реката от желязо и въздух, която се издига до планината на сърцето ти и се спуска към делтата на пръстите?
Тя затвори очи, потрепвайки леко от докосването му.
— Да — прошепна.
— Това е силна, стара ръка, Фелисити. Широка колкото Рейн.
— И къде отива — къде ще свърши?
— В морето — отвърна почти нежно Вейл. — Всяка река стига до морето.
— Но… нали още не?
— Още не. Тази река не е пресъхнала.
— Не се чувствам никак добре. Понякога сутрин не мога да стана от леглото.
— Защото не си вече млада, Фелисити. Помисли за децата, които си отгледала. За Майкъл, който строи мостове в планините, и за Констанца с нейните съвсем малки дечица.
— И Карлота — прошепна Фелисити, затворила очи.
— И малката Карлота, пухкава и хубава, дори в деня, когато издъхна. Тя те очаква, Фелисити, но е търпелива. Знае, че още не е дошло времето.
— Колко още?
