— Обратната, мисля.
— Все още не разбирам нищо — оплака се Морис.
Сю сбърчи вежди, в опит да си събере мислите.
— Поне версията за обратната връзка позната ли ви е и на двамата? — попита тя.
Ние поклатихме глави.
— Добре, знаете ли какво е микрофония?
— Говориш за това, което се случва, когато се изправиш пред аудитория с микрофон в ръка и колоните започнат да квичат като прасе в кланица.
Тя се засмя.
— Чудесен пример. Опиши процеса, Скоти.
— Между микрофона и колоните има усилвател. В най-лошия вариант те говорят помежду си. Звуците, уловени от микрофона, излизат усилени през говорителите. Наличието и на най-малък шум в системата създава затворена верига.
— Точно така. Най-малкият шум, уловен от микрофона, се проиграва усилено от говорителя. Микрофонът го приема, звукът отново се усилва и така нататък, докато системата започне да кънти като камбана… или да квичи като прасе.
— И каква връзка има това с хронолитите? — попита Морис.
— Защото времето е в известен смисъл усилвател. Нали сте чували старата поговорка за това как една пърхаща в Китай пеперуда може да породи буря над Охайо? Това е феномен, който се нарича „всеобща зависимост“. Голямото събитие обикновено е малко, усилено във времето.
— Като онези филми, в които героят пътува назад във времето и накрая променя собственото си настояще?
— Донякъде — кимна Сю. — Това също е пример за усилване. Но когато Куин ни праща своя паметник, ознаменуващ победа след двайсет години към днешна дата, това е като да насочиш микрофона към говорителите, сиреч създаване на затворена верига, при това
Това беше съвсем нова територия за мен. В изказванията си досега Сю само бе загатнала за подобна възможност.
— Имам няколко въпроса.
— Слушам те.
— Първият е как изглежда всичко това от гледна точка на Куин? Какво се е получило първия път, когато ни е пратил Чъмфонския обелиск? Няма ли да промени собственото си минало? Сега двама Куиновци ли има, или какво?
— Ами тук и аз съм в неведение. Питаш ме дали имаме поне теоретично обяснение по въпроса. Да и не. Стараем се да избягваме модела с множеството светове…
— Защо? Той ли е най-лесният отговор?
— Защото нямаме никакви причини да го смятаме за верен. А ако е верен, той ограничава възможностите ни да предприемем нещо за решаване на проблема. Докато алтернативата…
— Алтернативата — прекъсна я нетърпеливо Рей — е, че Куин извършва нещо като самоубийство всеки път, когато изпраща хронолит.
Пристигна сервитьорката с количка, на която бяха наредени нашите порции. В другия край на залата израелците вече приключваха с вечерята и се захващаха с десерта. Зачудих се дали за първи път имат възможността да се хранят в хотел четири звезди. Поглъщаха всичко с невероятна охота и почти не разговаряха помежду си, сякаш, за да се насладят на храната докрай.
— Куин променя предишната си същност — заговори отново Сю, след като хапна първия залък. — Изтрива версията, заменя я с друга, но това не е самоубийство, нали? Представи си хипотетичен Куин, вожд на някоя изостанала държавица, който по някакъв начин слага ръка на тази технология. Натиска копчето и изведнъж не е просто някой си Куин, а истинският, онзи, когото очакват всички, той е шибаният Месия в един или друг смисъл и от негова гледна точка това е съвсем естествено. Вярно, ще изгуби част от личната си история, но това е поносима и безболезнена загуба. Обожествяват го, разполага с огромна армия, с доверието на хората, на които обещава сияйно бъдеще. Или е така, или мястото на истинския Куин е заето от амбициозен тип, който е израсъл с мечтата да бъде Куин. В най-лошия случай ще прилича на самоубийство, но с билет за потенциално величие. А не можеш да скърбиш по онова, което никога не си имал, нали?
Замислих се върху думите й.
— И все пак ми се струва доста рисковано. След като го направиш веднъж, защо ще натискаш копчето втори път?
— Кой знае? Идеология, заблудата на величието, сляпа амбиция, импулс за самоунищожение. Или защото е трябвало да го направи, като последна възможност пред лицето на поражението. Може всеки път причината да е различна. Както и да го погледнеш, той е в средата на затворената връзка. Той е сигналът, който генерира шума.
— Малкият шум, който става голям — рече Морис. — Пръднята се превръща в гръмотевица.
Сю кимна ентусиазирано.
— Но не само времето е усилващ фактор. Към него се прибавят човешките очаквания и взаимодействия. Скалата не дава пукната пара за Куин, нито дървото — само
— Искаш да кажеш, че ние създаваме Куин.
— Не ние точно, но хората в най-общ смисъл.
— Така беше с жена ми, преди да се разделим — намеси се Морис. — Толкова много се страхуваше от разочарованието, че непрестанно мислеше за него. Нямаше никакво значение какво ще направя, какви усилия ще положа, за да й вдъхна увереност, колко печеля и дали ходя на църква всяка неделя. Аз бях в постоянен изпитателен срок. Все повтаряше: „Някой ден ще ме зарежеш.“ Когато го казваш често, накрая става действителност.
Морис млъкна, потънал в спомени, и побутна чашата с вино настрани.
— Очаквания — рече Сю. — Да, те са обратната връзка. Изведнъж Куин започва да олицетворяла всичко, от което се страхуваме и тайно желаем…
— Прокрадвайки се към Ерусалим — рекох, — за да бъде възкресен.
Думите ми накараха другите да застинат.
— Какво пък — подех, за да разведря обстановката. — Схванах идеята. А какъв е този лед на Минковски?
— Метафора в различен цвят. Но стига приказки за тази вечер. Утре също е ден, Скоти. Рей ще я обясни на министъра на отбраната.
Усмихнах се уморено, а Рей изпухтя.
Разделихме се след кафето и аз се прибрах в стаята си.
Мислех да се обадя на Джанис и Катлин, но рецепционистът ми каза, че мрежите са претоварени и едва ли ще успея да се свържа. Взех си бира от минибара, вдигнах крака на перваза на прозореца и зареях поглед из улиците. Храмът на хълма бе озарен от прожектори, които го караха да изглежда едновременно нереален и солиден като самата история, но само след четирийсет и осем часа щеше да се появи друг, далеч по-висок и неимоверно по-драматичен паметник, само на няколко мили от това място.
Събудих се в седем сутринта, неспокоен и гладен. Взех душ, облякох се и се подвоумих дали да не опитам да се разходя и как ще възприеме това охраната. Нищо не пречеше да пробвам.
Двама федерални ме спряха още щом приближих асансьора.
— Накъде сме тръгнали, шефе?
