че ще стане част от живота ми. — Той гледаше право напред. — Дано тези облаци се разсеят до утре вечер. Ще е по-добре за видимостта.
— Морис — рекох, — има ли нещо вярно във всичко това?
— Да не смяташ, че си правя майтап?
— И защо не?
— Защо не ли? Ами, защото познавах и теб, Скоти. От сънищата, имам предвид. Още първия път, когато те видях. Теб и Сю — двамата.
9.
Като чета отново тези страници, си давам сметка, че съм казал твърде много за себе си и недостатъчно за Сю Чопра. Но аз мога да ви разкажа само моята история, така както я преживях. Сю, предполагам, е била твърде погълната от работата си и сляпа за силите, които се възползваха от нея и я превръщаха в безгласен служител на държавната машина. Безпокоеше ме колко лесно приема тази роля, вероятно защото аз се измъчвах от подобни скрупули. Имах достъп до най-бързите компютри и програми, които ми осигуряваха невероятни възможности за анализ. Но същевременно самият аз бях под постоянно наблюдение и трябваше да заплащам с ДНК проби и анализ на урината удоволствието да науча какво е тау-турбуленция.
Бях си обещал, че ще понасям това поне докато финансирам лъвския пай от операцията на Катлин. След това можех спокойно да напусна играта. Ако настъплението на хронолитите продължеше, предпочитах да съм у дома, близо до дъщеря си, когато кризата се влоши.
Разбира се, давах си сметка, че в положението, в което Кати се намира, аз мога да й бъда най-много морална опора, нещо като родител на резервната скамейка. Но имах чувството — всъщност бях уверен, също както Морис вярваше в сънищата си, — че рано или късно тя ще има нужда от мен.
Намирахме се в Ерусалим, защото хронолитът бе предизвестил пристигането си чрез едва забележимо покачване на фоновата радиоактивност — като предупредителен грохот на вулкан. Дали имаше, питах се, предупредителна тау-турбуленция, каквото и да означаваше това? И ако е така, можеше ли да бъде доловена? Да бъде доказана?
Когато се събудих във вторник сутринта, оставаха ни по-малко от петнайсет часа до предполагаемия момент на появата. Днес целият етаж бе заключен, на никого, освен на техниците, които отговаряха за антените и камерите на покрива, не бе позволено да го напуска. Доставяха ни храна от кухнята на хотела по предварителна заявка.
Градът бе странно смирен и притихнал под тюркоазеното небе.
Същия следобед на посещение дойде израелският министър на отбраната. Съпровождаха го двама вестникарски фотографи, трима адютанти и неколцина министри от кабинета. Министърът бе плешив мъж, облечен в зелени полувоенни дрехи. Той изслуша с видимо внимание обясненията на Сю за нашата апаратура за наблюдение и с не по-малко старание донякъде прибързаните обяснения на Рей Мозли за „леда на Минковски“ — доста неточна метафора, по мое мнение.
Минковски бе физик от миналия век, който твърдял, че вселената може да се възприеме като четиримерен куб. Всяко събитие може да бъде описано като точка в пространство-времето, сумата от тези точки е вселената — минало, настояще и бъдеще.
— Опитайте се да си представите куба на Минковски — обясняваше Рей — като блокче втечнена вода, която замръзва (обратно на очакванията) от дъното към повърхността. Процесът на замръзване олицетворява нашата човешка представа за движението на времето. Това, което вече е замръзнало, е минало, неизменно, неподлежащо на промени. Течната част е бъдещето, неопределено и несигурно. Ние живеем на границата на кристализирането. За да пътувате в миналото, трябва да обърнете назад този процес (или да разтопите) в цялата вселена. Това очевидно е невъзможно — коя сила би завъртяла обратно планетите, събудила мъртви звезди, поставила обратно бебето в утробата? Не това е направил Куин, макар че постижението му също граничи с чудото. Хронолитът — продължи Рей — е като нагорещена игла, забита в леда на Минковски. Ефектът е потресаващ и същевременно строго локализиран. В Чъмфон, Тайланд, в Азия, вероятно из целия свят последствията са странни и парадоксални, но луната не дава пукнат грош, кометите остават непоклатимо на орбитите си, звездите продължават да сияят в небето. Ледът на Минковски кристализира наново около изстиващата игла и времето продължава да тече както преди, леко ранено, може би, но в същината си непроменено.
Военният министър прие всичко това с присъщия си скептицизъм, като мюсюлмански свещенослужител на посещение във Ватикана. Все пак зададе няколко въпроса. Възхити се от бронираните стъкла, които бяха монтирани на мястото на хотелските, и похвали мъжете и жените, дошли тук да рискуват живота си. Надявал се да научим нещо полезно през следващите няколко часа, ако даде Господ, разбира се, и ако предречената трагедия се състои. След това се качи на покрива, за да огледа антените, следван от фотографите, които мъкнеха кафе в картонени чаши.
Всичко това, разбира се, щеше да бъде преработено, за да бъде представено пред обществото — загрижената власт пред лицето на кризата.
Невидимо и неизбежно ледът на Минковски се топеше. Комуникациите на хотела бяха претрупани от нашата апаратура, но все пак през този ден един човек успя да се свърже с мен. Джанис ме осведоми, че баща ми починал в съня си.
В Мериленд бе валяло през целия ден — около петнайсет сантиметра снежен прах. Баща ми носеше миниатюрен монитор, снабден с аларма, в случай на нарушение на сърдечната дейност, но докато пристигне линейката, той вече бе преминал в отвъдния свят.
Джанис предложи тя да поеме формалностите, докато съм на другия край на света (аз бях единственият роднина). Съгласих се и й благодарих.
— Съжалявам, Скот — рече тя. — Зная, че беше труден човек. Наистина съжалявам.
Не изпитах усещане за загуба. По-скоро си давах сметка, че за баща ми това е избавление от мъката. Сегашна и бъдеща.
Морис почука на вратата на стаята ми по здрач и ме отведе до контролната зала, където бяха подредени всички монитори. Като наблюдатели, двамата с Морис се настанихме в креслата покрай отсрещната стена. В помещението бе горещо и задушно, а преносимите електрически печки вече бяха включени. Техниците се потяха под няколкото ката дрехи, с които се бяха навлекли.
Навън безоблачното небе постепенно придобиваше индигов цвят. В града цареше мъртвешки покой.
— Още малко остава — прошепна Морис. Това бе първият опит да се предскаже пристигане на хронолит и всички изглеждаха ужасно напрегнати. Сю мина покрай нас и подхвърли:
— Дръжте си очите отворени.
— Ами ако нищо не се случи? — попита Морис.
— Ликуд ще изгуби изборите. А ние — доверието на всички.
Минутите се нижеха една след друга. Някой раздаваше термоелеци на онези, които не бяха получили. Облегнат назад, Морис триеше потта от челото си и очевидно се бореше с безпокойството си.
— Според специалистите най-вероятното място на поява ще бъде новият бизнес център. Интересен избор. Така се избягва Старият град и Храмовият хълм.
— Куин е Цезар — заявих. — Почитай които искаш богове, стига да се прекланяш пред завоевателя.
— Не за първи път в Ерусалим.
Но може би за последен. Хронолитите бяха пробудили всички апокалиптични страхове от двайсети век, фокусирани тогава върху ядреното оръжие: опасенията, че новите научни открития само повишават