опасността от пълно изтребление и че дългият парад от възхождащи и залязващи империи може да е стигнал своя край. Което в този момент изглеждаше съвсем достоверно. В края на краищата, долината Мегиддо9 бе само на няколко мили от тук.
Напомниха ни да не разкопчаваме якетата си въпреки горещината. Сю държеше в стаята да е горещо, поне дотолкова, доколкото можехме да понесем, като буфер срещу термичния шок.
Задълбочените анализи на предишните появявания ни бяха подготвили какво да очакваме. Хронолитът не измества въздуха и земната маса на мястото, където пристига, той трансформира тези материали и ги вгражда в собствената си структура. Шоковата вълна е резултат — както обясни Сю — от „лъчистото охлаждане“. На разстояние няколко метра от монолита на Куин въздухът се сгъстява, втвърдява се и пада на земята. В началото въздухът, който бърза да запълни мястото му, преминава през същия процес. В малко по-широк участък атмосферата замръзва съобразно съставящите я газове — кислород, азот и въглероден диоксид. Водните изпарения се превръщат в скреж на много по-голям периметър.
Наличието на подпочвени води предизвиква сходни изменения в почвата и скалата — напукване на скалите и наземна ударна вълна.
Целият този свръхохладен и движещ се въздух създава атмосферни ями и поражда силни течения, както и мъгли на много мили наоколо.
Което бе още една причина никой да не възразява срещу почти непоносимата горещина в стаята.
Повечето от техниците бяха млади момчета и момичета, всъщност студенти, наети специално за тази задача. Мониторите им получаваха данни от датчиците на покрива, както и от тези, разположени на разни места в зоната на контакта. От време на време те си разменяха кратки думи или цифрови данни, които не значеха нищо за мен. Но градусът на напрежение видимо нарастваше. Сю крачеше между тези ентусиазирани млади хора като загрижена майка.
Тя спря до нас, облечена със сини джинси и бяла блуза.
— Фоновата радиация продължава да се покачва — обясни, — при това с доста ускорени темпове. Смятайте го за минутна готовност, момчета.
— Да си сложим ли предпазни очила, или какво? — попита Морис.
— Морис, това не ти е атомна бомба. Няма да те заслепи.
След което се отдалечи.
Едно момиче от техниците се надигна от мястото си и приближи Сю с почти умолителна усмивка. Федералните агенти настръхнаха. Също и Морис.
Момичето изглеждаше леко замаяно, сякаш не знаеше къде е. За миг се поколеба. След това с почти детински жест се пресегна и улови Сю за ръката.
— Каси? — погледна я Сю. — Какво има?
— Исках само да ти благодаря. — Гласът на Каси бе тъничък и трескав.
— О, трогната съм, но защо?
Ала Каси вече бе свела глава, сякаш съжаляваше, задето се бе изпуснала.
— Ох! Прощавай. Просто ми се дощя да ти го кажа. Не зная какво ме прихвана… — и се изчерви.
По това време вече бяхме надълбоко в тау-турбуленцията. Миришеше на топъл въздух и електрическа изолация. Зад прозореца центърът на града се люшна от внезапно появило се сияние.
Всичко се случи за броени секунди, но времето е разтегателно и ние изживявахме секундите, сякаш са минути. Ще призная, че бях уплашен.
Първоначалната светлина ознаменува появата на завеса от бързоменящи се цветове — синьо, зелено, което премина в червено и виолетово, — увиснала над града и изпълваща стаята, в която седяхме в зловещ сумрак.
— Деветнайсет часът и седем минути — обяви Сю. — Отбележете.
— Взе да застудява — рече Морис. — Усети ли?
Струваше ми се, че температурата в стаята бе паднала с няколко градуса. Кимнах.
Зад мен един от израелските агенти се размърда и неволно посегна към оръжието си. Светлината изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила, и после…
После хронолитът просто вече беше тук.
Изникна отвъд Купола на скалата, по-висок от хълмовете, заплашително голям, бял като лед на лунна светлина.
— Контакт! — извика някой при мониторите. — Имаме спад на фоновата радиация. Външната температура пада катастрофално…
— Почакай — спря го Сю.
Ударната вълна накара стъклата да се огънат и прокънтя като гръмотевица. Почти веднага хронолитът изчезна в облак от бяла вихрушка, влагата, която термичният импулс бе превърнал в скреж. На няколко мили от нас гигантските температурни различия предизвикваха пропукване на бетона, разрушаваха дървени подпори и със сигурност унищожаваха всички живи същества, останали в забранената зона. (Такива със сигурност имаше — котки, кучета, поклонници, невярващи.)
Централната буря породи исполинска бяла вълна: скреж, която се катереше по Юдейския хълм с бързината на горски пожар и градските светлини започнаха да гаснат сред искри от къси съединения. Облакът обгърна хотела — силен, бърз вятър разтърси прозорците. Изведнъж в стаята се възцари мрак, а мониторите затрептяха като отразени в езерна повърхност звезди.
— Ама че застудя, мамка му — промърмори Морис.
Обвих раменете си с ръце и забелязах, че Сю прави същото, докато обръща гръб на прозореца.
Израелският агент зад мен, който се бе размърдал преди минута, внезапно вдигна автоматичната си пушка. Той извика нещо, което бе погълнато от рева на бурята. След това откри огън в потъналата в тъмнина стая.
Името на стрелеца бе Аарон Уейзак.
Малкото, което узнах за него, бе от статията във вестника. Ако можехме да четем утрешните вестници, нямаше ли това да спести много мъка на света?
Кой знае?
Аарон Уейзак се бе родил в Кливланд, Охайо, и бе емигрирал в Израел със семейството си през 2011 -а. Младежките си години бе прекарал в Тел Авив, не бе участвал в никакви радикални организации и през 2020-а бе постъпил в армията. Бил е задържан и разпитван, но без да му предявяват обвинения, през 2025 -а при вълненията около Храмовия хълм. Досието му беше безупречно и той очевидно бе положил старателни усилия да прикрие от началниците си своите връзки с една доста крайна „куинистка“ организация, наречена „Прегръдката на бъдещето“.
Не беше луд, по-скоро неуравновесен. Мотивите му оставаха неясни. Успя да стреля само няколко пъти, преди една жена на име Лея Агнон да го повали с кратък откос.
Уейзак издъхна почти веднага от раните си. Но не беше единствената жертва в стаята.
Често си мисля, че постъпката на Аарон Уейзак е почти толкова знаменателна, колкото и пристигането на Куин в Ерусалим — по свой начин тя бе точно описание на събитията, които се задаваха.
Последният изстрел от пушката на Уейзак бе пробил един от уж непробиваемите прозорци и стъклото се бе разпаднало на дъжд от сребристи парченца. Леден вятър и плътна мъгла нахлуха в стаята. Надигнах се, оглушен от изстрелите и премигвайки слепешката. Морис скочи от стола си към Сю Чопра, която бе паднала на пода, и я прикри с тялото си. Никой от нас не знаеше дали атаката е приключила, или сега започва. Не виждах Сю под тялото на Морис и не знаех дали не е сериозно ранена, но имаше кръв навсякъде — кръвта на Уейзак върху тапетите, кръвта на младите оператори върху техните монитори. Успях да си поема дъх и отново започнах да чувам — викове на хора, свистенето на вятъра. Малки ледени
