— Ще закуся някъде.
— Може ли да видим пропуска?
— Пропуск?
— Никой не може да напусне етажа без пропуск.
Не знаех, че ще ми трябва някакъв проклет пропуск, а ето, че беше така.
— Кой раздава пропуските?
— Трябва да говорите с хората, които са ви довели, шефе.
Не се наложи да чакам дълго, тъй като миг по-късно по коридора се зададе Морис Торанс, тупна ме по рамото за добро утро и закачи на яката на ризата ми табелка.
— Слизам с теб — рече.
Федералните се отстраниха от вратата. Те кимнаха на Морис и по-малко агресивният от двамата дори ни пожела приятен ден.
— И на теб — отвърнах. — Шефе.
— Това са само предпазни мерки — извини ги Морис, докато се спускахме.
— Като да безпокоят баща ми? Да ровичкат в медицинския ми картон?
Той сви рамене.
— Сю не ти ли обясни защо се прави всичко това?
— Донякъде. Ти не си й телохранител, нали?
— И това също.
— Ти си тъмничар.
— Ей, тя не е в затвор. Може да ходи, където си пожелае.
— Стига ти да си известен за това. И да я държиш под наблюдение.
— Ами, такава беше сделката. А ти къде искаш да идеш, Скоти? На закуска?
— Да подишам въздух.
— На турист ли ще се правиш? Даваш ли си сметка колко е опасно точно сега?
— Наречи го любопитство.
— Добре де, ще поискам от израелците да ни осигурят кола. Могат дори да ни допуснат в забранената зона — ако настояваш.
Не отговорих.
— Иначе ще трябва да си стоиш в хотела, като се има предвид какво е положението.
— Харесва ли ти тази работа?
— По-добре не питай — засмя се горчиво Морис.
Осигуриха ни синя кола без полицейски знаци и с всички необходими пропуски, залепени на предното стъкло. Имаше и допотопен джипиес приемник, монтиран на предното табло до шофьора. Морис подкара по улица „Лехи“, а аз зяпах през страничното стъкло.
Отново валеше и палмовите дървета покрай улицата бяха надвиснали. Денем улиците съвсем не бяха пусти — имаше полицейски постове на всички кръстовища, патрулни коли из кварталите и само забранената зона около предполагаемия район на поява бе напълно евакуирана.
Морис навлезе в Новия град и сви по улица „Цар Давид“, сърцето на забранената зона.
Евакуацията на голямо населено място не е само транспортиране на живеещите в него, макар това да е най-важната част. Има и доста инженерна работа. Щетите, причинявани от появата на хронолитите, са резултат от първоначалната студена вълна, така наречения термичен импулс. Близо до точката на контакта всеки пълен с вода контейнер може да се пръсне. Жителите на Ерусалим бяха предупредени да източат водопроводните си тръби, преди да напуснат, а градските власти се бяха опитали да запазят водопроводната система, като я бяха обезвъздушили, макар че последното заплашваше да затрудни погасяването на пожарите — които щяха да възникнат неизбежно, след като изпарените течности и газове напуснат отслабените от студа контейнери. Според предписанията трябваше да се опразнят всички клозетни казанчета, газови и кислородни бутилки. В действителност обаче, при невъзможност да се осъществи контрол върху всяко жилище или обществено заведение, никой не можеше да гарантира, че това ще бъде изпълнено. А близо до мястото на поява термичният импулс можеше да превърне в смъртоносно взривно устройство дори бутилка с мляко.
Магазините и офисите бяха затворени, стъклата на прозорците облепени с тиксо, небостъргачите бяха тъмни, хотел „Цар Давид“ — безжизнен като труп.
— Празният град е зловеща гледка — подхвърли Морис. — Направо тръпки те побиват. — Той забави на следващия контролен пункт и махна с ръка на войниците, които вече бяха забелязали пропуските ни. — Знаеш ли, Скоти, наистина не изпитвам удоволствие от това да слухтя покрай теб и Сю.
— Това означава ли, че трябва да се чувствам по-спокоен?
— Просто се опитвам да разговарям. Но сам ще признаеш, че в това има логика.
— Така ли?
— Вече ти четоха лекцията.
— А, онова за съвпаденията? Което Сю нарича „тау-турбуленция“? Не съм сигурен, че съм склонен да й вярвам.
— Така е — потвърди Морис, — но по-важно е как изглежда в очите на хората от Конгреса и администрацията. Има два неоспорими факта за хронолитите, Скоти. Първо, никой не знае как се правят. Второ, докато ние с теб си говорим, някой вече обмисля този проблем. Това, че снабдяваме Сю и хора като нея с цялата налична информация и й осигуряваме възможност за научни разработки, е нож с две остриета — защото не е изключено тъкмо ние да открием тази технология, а после знанието да бъде откраднато, да попадне в погрешни ръце. Може би нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не бяхме отворили кутията на Пандора.
— Логиката на затворения кръг.
— Което не значи, че е погрешна, нали? В положението, в което се намираме, би ли изключил някоя възможност само защото не я намираш за добре построен силогизъм? — Свих рамене. — Не смятам да ти се извинявам за начина, по който надзъртах в миналото ти. Това е едно от онези неща, които правиш, когато става въпрос за национална сигурност, като да свикваш запаса или да раздаваш купони за храна.
— Не знаех, че са ме взели запас.
— Можеш да мислиш за работата си и по този начин.
— Защото съм бил студент на Сю Чопра? Или защото се озовах в Чъмфон, когато се появи хронолитът?
— По-скоро, защото всички ние сме завързани един за друг с невидимо въже.
— Това е прекалено… поетично.
Известно време Морис кара, без да продума. Слънцето се показваше от време на време между облаците.
— Скоти, аз съм разумен човек — заговори отново той. — Или поне така ми се ще да мисля за себе си. Все още ходя в неделя на църква. Да работиш за ФБР, не означава задължително да си чудовище. Знаеш ли какво представлява модерното бюро? Няма нищо общо със стражари, апаши, плащове и кинжали и всички тези глупости. Двайсет години не можах да отлепя задник от едно бюро в Куантико. Ходех на учения по стрелба, но нито веднъж не ми се е случвало да употребявам оръжие по необходимост. Ние с теб не се различаваме особено.
— Едва ли ме познаваш толкова добре, Морис.
— Добре де, прав си, правя предположения, но за да не спорим повече, нека се съгласим поне, че и двамата сме нормални хора. Аз лично не вярвам в нито едно свръхестествено явление, освен в описаните в Библията, а и там вярата ми се простира само до края на неделната проповед. Хората ме определят като уравновесен. Дори скучен. Изглеждам ли ти скучен?
Отново премълчах.
— Но и аз имам мечти, Скоти. Първия път, когато видях онова чудо в Чъмфон по телевизията, бях шашардисан. Най-странното беше, че го познавах. Бях го виждал и преди. В сънищата си. Нищо конкретно, никакви пророчества, нищо, което бих могъл да докажа на когото и да било. Но още щом го зърнах, разбрах,
