Хронолитите

— Така е.

— Кажи само какво се случи.

Тя въздъхна.

— Ами, предполагам, че в групата е имало и радикално настроени членове. Трудно е да се избегне подобно нещо, сам го знаеш. Младите са особено податливи. Непрестанно се говори в новините, в мрежата. Тя също понякога отваряше дума вкъщи — Джанис снижи глас. — За Куин и че не бива да заклеймяваме това, което не разбираме, ей такива приказки. Но е била по-сериозна, отколкото съм си мислела.

— А после отиде на среща и не се върна.

— Не само тя, но още десетина деца, повечето по-големи от нея. Изглежда, са обсъждали със седмици идеята да тръгнат на поклонение, викат му хаджилък.

Затворих очи.

— Но полицията смята, че все още са в града — побърза да добави Джанис. — Вероятно са се настанили в някоя изоставена сграда, в компанията на други радикали, обсъждат идеи и крадат храна. Надявам се да е вярно… колкото и да изглежда лошо.

— Ти търси ли я?

— Полицията ни препоръча да не го правим.

— Ами Уит?

— Уит каза, че трябва да сътрудничим на полицията. Имаше предвид и теб, Скоти.

— Можеш ли да ми дадеш името на някой от полицията, с когото да разговарям?

Тя извади електронния си бележник и преписа едно име на салфетката, после ми я подаде с видима неохота.

— А също и името на копърхедския клуб, в който ходи Уит.

Тя пребледня.

— Не искам да създаваш неприятности.

— Не затова съм тук.

— Глупости. Личи си, че си ядосан за всичко, което се случи…

— Дъщеря ми е изчезнала. Заради нея дойдох. От кое по-точно те е страх?

Тя ме погледна.

— Кати я няма по-малко от седмица. Може да си дойде още утре. Не ми остава друго, освен да вярвам, че ще стане така. Но не ми харесва това, което виждам в очите ти.

— И какво виждаш?

— Ами, сякаш се готвиш да скърбиш.

— Джанис…

Тя удари с отворена длан върху масата.

— Не. Скот, съжалявам. Благодарна съм ти за всичко, което направи за Кати. Зная колко ти е било трудно. Но не мога да ти кажа в коя организация членува Уит. Това е неговият личен живот. И без това вече го обсъждахме с полицията. Така че не ме гледай с тези шибани, погребални очи.

Стана ми мъчно, но не можех да я обвинявам, защото знаех какво изпитва в момента. Катлин беше в опасност, а Джанис се терзаеше къде е сбъркала, кога се е строшила стомната, как нещата се бяха влошили толкова бързо.

Задавах си същите въпроси вече десет години. За Джанис преживяването бе съвсем ново.

След като обядвах, се отправих с колата към фармацевтичната компания „Кларион“, голям индустриален комплекс в покрайнините на града, на границата с житните полета, и казах на пазача, че искам да се видя с господин Делахънт. Пазачът постави картонче под чистачката и ме предупреди да поискам пропуск за гости на главния вход. Но очевидно охраната в „Кларион“ не беше стриктна. Паркирах и влязох през широко отворена врата, близо до товарна рампа, откъдето взех асансьора към етажа, на който трябваше да е кабинетът на Уит.

Подминах секретарката сякаш бях тукашен и се озовах в зала със сепарета, където работеха мъже и жени в строги костюми. Самият Уит тъкмо си наливаше филтрирана вода от автомата в ъгъла. Когато ме видя, направо се ококори.

Уит изглеждаше безупречно както винаги. Косата му бе посивяла леко над слепоочията и бе добавил някой и друг килограм в ханша, но му отиваше да е улегнал. Дори леко се подсмихваше, макар че усмивката му се стопи веднага щом ме зърна. Той хвърли хартиената чаша в кошчето.

— Скот. Божичко. Можеше да се обадиш.

— Реших, че ще най-добре да си поговорим очи в очи.

— Съгласен съм и мога да си представя какво ти е сега, но моментът не е подходящ.

— Не мога да чакам.

— Скот, бъди разумен. Може би тази вечер…

— Не мисля, че съм неразумен. Дъщеря ми е изчезнала от пет дена и един Бог знае къде е. Може би спи някъде на улицата. Уит, съжалявам, ако това ще попречи на работата ти, но трябва да поговорим.

Той наду обидено бузи.

— Ако продължаваш така, ще се наложи да повикам охраната.

— Докато обмисляш дали да го направиш, разкажи ми за копърхедския клуб, в който ходиш.

Той повдигна вежди.

— Внимавай какво говориш.

— Но ако все пак предпочиташ, можем да го обсъдим насаме.

— По дяволите, Скоти! Е, добре. Божичко! Ела с мен.

Отведе ме в кафенето за служители. Масите бяха празни, изглежда, заведението бе приключило за днес. Настанихме се на лакирана маса като цивилизовани хора.

Уит отпусна възела на вратовръзката си.

— Джанис ме предупреди, че може да се случи нещо такова. Да цъфнеш в града и да объркаш нещата. Скот, съветвам те да разговаряш с полицията, защото аз ще им кажа какво си намислил.

— Ти спомена копърхедския клуб.

— Не, ти го спомена, и моля те, престани да използваш тази обидна дума. Няма нищо подобно. Това е граждански комитет, за Бога! Да, разговаряме за разоръжаване от време на време, но говорим и за обществена отбрана. Ние сме скромни, вярващи хора. Не съди за нас по делата на крайните елементи, за които пишат по вестниците.

— И как трябва да ви наричам в такъв случай?

— Ние сме… — поне имаше достойнството да изглежда засрамен. — Ние сме Комитетът за мир и чест. Трябва да разбереш, че залогът е особено висок. Скот, децата имат право — трупането на оръжия ще разори държавата, а няма никакви доказателства, че пушките и бомбите ще свършат работа срещу Куин, дори и да се окаже заплаха за Съединените щати, което още не е сигурно. Ние поставяме под въпрос широкоразпространената вяра, че…

— Не са ми нужни манифести, Уит. Що за хора членуват в този комитет?

— Известни хора.

— И колцина сте?

Той се изчерви отново.

— Около трийсет.

— Вие ли измислихте тази младежка организация?

— Ни най-малко. Младежите приемат тези неща далеч по-сериозно от нас. От нашето поколение, имам предвид. Те не са такива циници. Катлин е идеалният пример. Когато се върне у дома след срещата на младежката група, често разсъждава на глас, какво би направил Куин като водач и защо не бива да му се съпротивляваме. Как да се бориш с човек, който контролира самото време? По-добре да откриеш начин да превърнеш бъдещето в далеч по-поносимо място.

— И това ли обсъждаше с нея?

— Не съм й втълпявал нищо в главата, ако това намекваш. Аз уважавам идеите на Катлин.