— Но в края на краищата тя се забърка с радикалите, нали?
Уит замръзна на стола.
— Не бих ги нарекъл точно така. Познавам някои от тези хлапета. Може понякога да прекаляват, но от ентусиазъм, не от фанатизъм.
— И никой от тях не се е появявал от събота?
— Да, но въпреки това си мисля, че няма нищо страшно. Такива неща се случват понякога. Децата захвърлят джипиес локаторите си, качват се на някоя кола и отпрашват нанякъде за два-три дена. Неприятно е, но нищо необичайно. Скот, съжалявам, ако Кати е била подведена от няколко гнили ябълки, но на нейната възраст подобни неща са нормални.
— Чувал ли си ги да говорят за хаджилък?
— Моля?
— За поклонение, Уит. Джанис използва тази дума.
— Не е трябвало. Тя също не е подходяща. Хаджилъкът е поклонение в Мека. Или някъде там. Но при децата е друго. Те мечтаят да отидат до някой от паметниците или до място, където се очаква да се появи такъв.
— Това ли са имали предвид и сега?
— Не зная какво им е на ума, но едва ли е точно поклонение. Не можеш да стигнеш с кола до Мадрас или Токио.
— Значи не се безпокоиш?
Той се дръпна назад. Изглеждаше готов да ме наругае.
— Не биваше да го казваш. Разбира се, че се безпокоя. Светът е опасно място — по-опасно, отколкото е бил някога, по мое мнение. Треперя при мисълта какво може да се случи на Кати. Точно затова се свързах с полицията и смятам, че те трябва да я намерят. Съветвам те да постъпиш по същия начин.
— Благодаря ти, Уит.
— Само не вгорчавай допълнително живота на Джанис.
— Не виждам с какво бих могъл.
— Говори с полицията. Сериозно. Или остави на мен да говоря вместо теб.
Беше повъзвърнал самообладанието си. Изправих се — не исках да чувам повече съвети за Кати. Не и от този човек. Седеше на стола като наскърбена кралска особа и не сваляше поглед от мен, докато излизах.
Обадих се на Джанис от колата — исках да разговарям с нея преди Уитман.
Тежките времена бяха оставили своя отпечатък върху града. Покрай шосето се нижеха къщи с разбити прозорци, затворени магазини и църкви с неясно религиозно предназначение. Стачката на боклукчиите бе превърнала тротоарите в сметища.
Предадох на Джанис разговора с Уит.
— Трябваше да го направиш, нали? Тъкмо когато си мислех, че не може да стане по-лошо.
В гласа й долових нотка, която не ми се понрави.
— Джанис, да не се боиш от него?
— Не, разбира се. Не и физически. Но какво ще стане, ако изгуби работата си? Ти нищо не разбираш, Скоти. Много от нещата, които той върши… просто така трябва, защото го правят и други.
— В момента повече се безпокоя за Катлин.
— Не съм сигурна, че това, което вършиш, е добро за нея — въздъхна тя. — От полицията ми казаха, че има група на родители, с чиито деца се е случило същото. Посъветваха ме да се обърнеш към тях.
— Към родители?
— Родители, чиито деца са избягали — деца с куинистки идеи. Наричат ги родители на поклонници.
— Само това ми трябваше сега.
— Можеш да се поучиш от техния опит.
Съмнявах се. Но тя ми прехвърли адреса в мобилния телефон.
— Междувременно — рече, — ще се извиня на Уит от твое име.
— Той извини ли се, задето е забъркал Кати в тази история?
— Не е твоя работа, Скот.
12.
Около месец след инцидента в Ерусалим отидох на лекар, с когото проведох дълга беседа за наследствеността и лудостта.
Бях вманиачен от идеята, че логиката на Сю за взаимовръзката може да има и лична страна. Мислех си дали не иска да каже, че нашите собствени очаквания променят бъдещето и че тези от нас, които са изложени на екстремни тау-турбуленции, могат да го променят повече от други.
И ако светът бе завладян от надигаща се лудост, дали и аз не допринасях за това с наследственото си предразположение към душевни заболявания? Ако беше така, възможно ли бе латентната ми лудост да е изпълнила хотелската стая в Ерусалим с куршуми и натрошено стъкло?
Специалистът, с когото разговарях, ми взе кръвна проба и се съгласи да ми направят генетичен анализ за предразположение към шизофрения. Не се оказа толкова просто. Шизофренията, обясни ми докторът, не е чисто наследствено заболяване, макар да има известен генетичен аспект. Тъкмо по тази причина не провеждат ДНК лечение. Предполага се, че причината за възникването на болестта е комплексна и зависи от обкръжаващата среда. В най-добрия случай ще потвърдят, че съм наследствено предразположен към шизофрения, което не значи почти нищо.
Спомних си за този разговор, когато се върнах в мотела и извиках на терминала в стаята карта, на която бяха отбелязани всички хронолити. Ако това бе лудост, ето един реален симптом. Азия беше червена зона, потънала в неовладяема анархия, въпреки че в Япония все още имаше правителство, то обаче губеше почва под краката си с всеки изминал ден. В Пекин също постоянно заседаваше кабинетът, но властта му едва ли се простираше на повече от стотина километра навътре в страната. Индийският полуостров бе нашарен от паметници, също както и Близкият изток, не само Ерусалим и Дамаск, но и Багдад, Техеран и Истанбул. Европа бе свободна от куинистки прояви, засега спрели до Босфора, но напоследък по улиците на Париж и Брюксел бяха преминавали бурни манифестации на съперничещи си куинистки фракции. Северна Африка бе претърпяла пет свързани с бедствия появи. Малък хронолит бе пронизал сърцето на Киншаса миналия месец. Планетата беше болна от неизличима болест.
Затворих прозореца с картата и набрах номера, който ми бе дала Джанис — на полицейски лейтенант на име Рамон Дъдли. Получих съобщение, че в момента не може да отговори, но ще ме потърси по- късно.
Докато чаках, набрах втория номер — на групата „родители на поклонници“, и от домашен терминал ми отговори жена на средна възраст на име Реджина Лий Садлър. Беше по халат и косата й бе мокра. Извиних се, че я безпокоя.
— Няма значение — отвърна тя с южняшки акцент, тъмен като кожата на лицето й. — Освен ако не се обаждате от данъчната агенция.
Обясних за Катлин.
— Да — рече тя. — Всъщност, зная за това. Някои родители на деца от тази група съвсем скоро се присъединиха към нас. Повечето са майки, разбира се. Бащите по правило се противопоставят на помощта, която предлагаме, Бог знае защо. Вие обаче явно не сте член на този клан от твърдоглавци.
— Не бях тук, когато Кати е изчезнала — разказах й за Джанис и Уит.
— А, разведени сте значи.
— Такъв е животът. Госпожо Садлър, мога ли да разчитам на честен отговор?
— Други не давам. А и хората ме наричат Реджина Лий.
