Обясних й накратко теорията на Сю за тау-турбуленцията. Допълних, че ми се е случвало да попадам доста често в турбуленции и че те са променили живота ми по начин, който не ми харесва.
Ашли беше смаяна. Тя повтори бавно израза „тау-турбуленция“ сякаш го опитваше на вкус.
— Възможно ли е да я прихванеш от нещо подобно? — попита накрая.
— Съмнявам се, Ашли. Това не е болест. Във всеки случай едва ли е заразно. Просто не обичам да говоря за това.
Тя прибра огърлицата в кърпата и я пъхна обратно в чантата.
Върнахме се в стаята на мотела. Ашли включи видеопанела, но не прояви интерес към предаванията. Аз зачетох книга. След известно време тя дойде в леглото и ме целуна — не за първи път, но по-страстно, отколкото досега.
Беше толкова хубаво да я държа в обятията си, да се притискам към дребното й гъвкаво тяло.
По-късно вдигнах завесите и двамата останахме да лежим, загледани в светлините на нощния трафик, които бяха като парадно шествие с факли. Ашли ме попита как е минало посещението при Кати.
— Тя е по-добре — отвърнах. — Джанис ще лети утре насам, за да я прибере у дома.
— Говори ли с теб за поклонението?
— Много малко.
— Сигурно е преживяла ужасни неща.
— Ще има и последствия — рекох.
— Не се учудвам.
— Не. Друго имам предвид. Говорих с лекуващия й лекар. Прекарала е вторична инфекция на пикочните пътища. Нещо, с което се е заразила в Портильо. Излекувано е, но не без усложнения. Кати няма да може да има деца, във всеки случай не по естествен път. Има стерилитет.
Ашли се отдръпна към другия край на леглото и посегна за цигарите на масичката.
— Съжалявам — чух я да казва. Гласът й беше странно променен.
— Жива е и това е най-важното.
(Всъщност Кати мълча през цялото време, докато докторът ми обясняваше. Гледаше ме с немигащи очи от леглото и без съмнение търсеше някаква реакция върху лицето ми, може би се страхуваше, че ще се ядосам или ще я изоставя.)
— Зная как се чувства — прошепна Ашли.
— Ти трепериш…
— Скот, зная как се чувства, защото ми казаха същото, след като родих Адам. Прекарала съм усложнения. Повече не мога да имам деца.
Отвън светлините по магистралата продължаваха да се сменят, озарявайки стените на стаята. Седяхме в тъмнината, загледани един в друг като изгубени деца, и после тя отново се сгуши в мен.
На сутринта си събрахме багажа за обратния път до Минеаполис. Ашли излезе от стаята, докато се бръснех.
Мислеше, че не съм я видял, когато се измъкваше в коридора.
Гледах от прозореца как прекосява паркинга, спира в самия край, вади от чантата си кърпата с огърлицата, целува я и после я хвърля в кофата за боклук.
Върнах жеста още същия ден: обадих се на Сю Чопра, за да й съобщя, че вече не работя за нея.
Трета част
Турбуленция
18.
Времето има само една стрелка, веднъж ми бе обяснила Сю Чопра. И тя се върти в една и съща посока. Събери огън и дърво и ще получиш пепел. Събери огън и пепел и няма да получиш дърво.
Моралът също има една стрелка и една посока. Например: ако пуснеш в обратна посока филм за Втората световна война, ще обърнеш наопаки моралното му значение. Съюзниците подписват мирен договор с Япония и веднага след това бомбардират Хирошима и Нагасаки. Нацистите вадят куршуми от главите на измършавели евреи и ги отглеждат, докато се възстановят.
Проблемът с тау-турбуленцията, обясни Сю, е, че тя смесва тези парадокси във всекидневието.
В околностите на хронолита светецът може да се окаже много опасен човек. Грешникът вероятно ще е далеч по-полезен.
Седем години след Портильо, във времена, когато военните бяха монополизирали компютърните комуникации и компютърната индустрия, процесорен субстрат втора ръка със средно качество щеше да се продаде за двеста долара на пазара. Слоеста платка „Маркиз инструмънтс“, модел 2025 г., притежаваше стократно по-добри показатели по отношение на бързина и надеждност и струваше повече от цената на злато със същото тегло. Имах пет такива в багажника на колата си.
Освен платките там държах цяла колекция от кабели, екрани, сателитни чинии, модеми и всякакви други приставки, предназначени за открития пазар до универсален магазин „Николет“. Беше слънчева и топла лятна утрин, когато пристигнах на пазара, и дори разбитите прозорци на недостроената и изоставена кула „Халприн“ — зарязана при последния срив на финансовите пазари през януари — ми изглеждаха някак весели и усмихнати в относително чистия въздух.
Някакъв бездомник се бе разположил върху одеяло на мястото до фонтана, където обикновено продавах нещата си, но не се разсърди, когато го помолих да се отмести. Местата на пазара се пазеха ревниво, тук продавачите имаха своя собствена йерархия. Много от тях си изкарваха прехраната с препродажби на всякакви предмети още от началото на икономическата криза, когато местната полиция все още ги бе разгонвала от време на време, заплашвайки ги с оръжие. Подобни трудности винаги пораждат солидарност. Всички се познавахме добре и макар че нерядко се случваше помежду ни да избухват спорове, търговците по правило защитаваха местата на своите колеги. Ветераните от онези далечни дни притежаваха най-добрите места, новобранците се разполагаха в нишите и трябваше да чакат с месеци за нещо по-подходящо.
Аз бях някъде по средата между тези две категории. Мястото до фонтана не беше на първия ред, но бе достатъчно широко, за да мога да паркирам колата си наблизо и да разтоварвам стоката, без да се налага да я прехвърлям на ръчна количка… стига, разбира се, да пристигна достатъчно рано.
Тази сутрин бях позакъснял. Дюплеси, моят съсед по място, който продаваше и поправяше дрехи втора ръка, вече бе заел позиция. Той се приближи към мен, докато разтоварвах стоката, и погледът му се спря на новите попълнения.
— Брей, слоести платки. Оригинални ли са?
— Аха.
— Мязат да са от сой. Откъде изкопа доставчик?
— Просто извадих късмет. — В действителност бях ги купил от един търговец на стари офис мебели, който просто не знаеше с какво разполага. Добра сделка, но за съжаление еднократна.
— Искаш ли да размениш една от тези за нещо? Ще ти предложа някой свестен костюм.
— За какво ми е костюм, Дюпи?
Той сви рамене.
— Само питах. Дано днес се завърти някой. Че нали има шествие.
