— А ти?
Той отметна нервно перчем, разкривайки за миг белега на челото. После сви рамене.
— Без проблеми засега.
Предложих аз да сготвя месото, но Ашли не ми позволи. Не бяхме яли пържоли близо година и тя заяви, че не смее да ми ги повери. Предложи вместо това да нарежа лука и да правя компания на Кати и Дейвид, докато тя е в кухнята.
Може би пържолите не бяха чак толкова добра идея. Луксозна и скъпа храна за празненство, каквото всъщност нямаше тази вечер. Кати и Дейвид разменяха тревожни погледи и полагаха очевидни усилия да надмогнат безпокойството си, но успехите им бяха краткотрайни. Докато стане готова вечерята, всички бяхме изтощени от тази игра.
Двамата с Ашли държахме едно апартаментче на петия етаж, още от времето, когато се оженихме в един юлски ден преди шест години. Плащахме контролиран наем, съгласно Закона на Стопард, но поддръжката на сградата бе под всякаква критика. Водопроводните тръби в апартамента над нас бяха спукани и се наложи един ден двамата с Ашли да се качим и да ги поправим доколкото ни бе по силите. Но поне прозорецът на дневната гледаше на юг — над квартал от ниски постройки, слънчеви колектори и дървета — а тази вечер имаше голяма луна, толкова ярка, че можеше да не включваме осветлението.
— Не мога да повярвам — рече Кати, загледана в луната, — че там са живели хора.
Имаше много неща от близкото минало, в които сега бе трудно да се повярва. Миналата година наблюдавах от същия този прозорец изгарянето в атмосферата на останките от изоставената орбитална фабрика „Корнинг-Джентъл“, която оставяше след себе си късове от разтопен метал като фойерверки за Четвърти юли. Преди десет години в околоземна орбита живееха постоянно седемдесет и петима души. Днес нямаше нито един.
Надигнах се да разтворя по-широко завесите. В този момент забелязах старичкия форд, паркиран пред разбитата врата на изоставеното магазинче отсреща, и брадатия мъж зад прозореца, озарен от уличната лампа.
Не бях съвсем сигурен, че това е същият тип, който ме бе притеснил днес на пазара, но почти бях готов да се обзаложа за това.
Не го споменах пред останалите, само седнах обратно на мястото си, с напрегната усмивка — тази вечер усмивките на всички ни бяха фалшиви. Дейвид продължаваше да говори, най-вече споделяше очакванията си от службата в Обединените сили. Ако не извадеше късмет да го назначат в технически отдел или като писар, най-вероятно щеше да замине с пехотна част за Китай. Но войната едва ли щеше да продължи още дълго, рече той главно заради Кати и всички ние се престорихме, че сме на същото мнение.
Разбира се, Дейвид щеше да бъде освободен от служба, ако Кати беше бременна, но нямаше такава възможност. Заради инфекцията, която бе пипнала в Портильо, тя бе прекарала тежко възпаление на матката и не можеше да има деца. Единствената им възможност бе оплождане
Ашли поднесе кафе и се опита да разведри обстановката, докато аз не спирах да мисля за мъжа отвън. Наблюдавах скришом Кати и установих, че тя на свой ред непрестанно поглежда към Дейвид. Чувствах се много горд с нея. Животът й досега едва ли можеше да се нарече лек (същото би могло да се каже за всеки от нас), но тя притежаваше невероятно чувство за лично достойнство, което понякога ми се струваше, че сияе през кожата й като ярка светлина. Цяло чудо на епохата, в която живеехме, бе, че двамата с Джанис бяхме успели, без да го осъзнаваме, да създадем една толкова жизнена и силна човешка натура. Да дадем път на добротата въпреки нашите собствени неразбирателства.
Но Кати и Дейвид имаха нужда да останат насаме през тези последни няколко часа. Помолих Ашли да ги закара до тях. Тя се изненада от молбата ми и ме погледна учудено, но се съгласи.
Подадох ръка на Дейвид и му пожелах всичко най-хубаво от цялото си сърце. След това прегърнах Кати. Когато и тримата излязоха, върнах се в спалнята, извадих пистолета от кутията на горната лавица и отключих блокиращото устройство на спусъка.
Мисля, вече споменах, че съм израсъл в години, когато на притежаването на оръжие се гледаше с отвращение. Ала в последвалите размирни времена оръжията отново бяха излезли на мода. Не бях щастлив от факта, че притежавам пистолет — както и някои други неща, които ме караха да се чувствам лицемерен, — но се бях убедил в предвидливостта на подобен акт. Ето защо преминах необходимите курсове, регистрирах както лиценза, така и генома си в Агенцията за оръжеен контрол и си купих дребнокалибрен пистолет, който разпознаваше пръстовите ми отпечатъци и можеше да бъде командван само от мен. Имах го от три години и нито веднъж не ми се бе налагало да го използвам.
Пъхнах го в джоба, спуснах се по стълбите, прекосих фоайето и улицата и се приближих към паркираната кола.
Брадатият на мястото на шофьора не показа никакви признаци на безпокойство. Дори ми се усмихна — или се подсмихна, — докато се приближавах. Когато бях достатъчно близо, за да ме чуе, забавих ход и произнесох:
— Ще ми се да ми обясните какво търсите тук.
Усмивката му стана по-широка.
— Ти май наистина не ме позна, а? Изобщо не се досети.
Най-малко очаквах да чуя нещо подобно. Гласът бе познат, но не можех да го свържа с лицето. Той подаде ръка през отворения прозорец.
— Скот, това съм аз — Рей Мозли. Само че преди бях с двайсет килограма по-тежък. И нямах брада.
Рей Мозли. Асистентът и безнадеждният ухажор на Сю Чопра.
Не го бях виждал отпреди Портильо, откакто бях напуснал работа, за да започна нов живот с Ашли.
— Брей, проклет да съм! — едва успях да произнеса.
— Затова пък ти си същият. Тъкмо по-лесно те открих.
Без излишните килограми имаше още по-измъчен вид. Беше като призрак на самия себе си.
— Не беше необходимо да ме дебнеш, Рей. Можеше да дойдеш право при мен и да кажеш здрасти.
— Е, нали знаеш, хората се променят. Откъде да знам дали не си станал някой заклет копърхед?
— Майната ти.
— Защото въпросът е важен. Май ще ни е нужна помощта ти.
— Кои сте тези „вие“?
— Ами, Сю например. Търси си място, където да поостане.
Все още предъвквах тази информация, когато задният прозорец на колата се спусна и Сю подаде глава отвътре.
Усмихваше се.
— Здрасти, Скоти. Ето, че пак се срещнахме.
19.
През изминалите седем години бях разказвал доста на Ашли за Сю Чопра и нейните приятели. Това съвсем не означаваше, че Аш се зарадва, когато се прибра и завари двамата главни герои на канапето във всекидневната.
