— Защото стрелката сочи към теб, приятелю. — Той се намести на седалката на шофьора и направи болезнена физиономия, докато повдигаше ранения си крак. — Поне така смята Сю.
Ето как в едно слънчево утро аз седях в пикапа до Хич Палей, докато наближавахме занемарения индустриален парк на западния бряг на реката. Климатичната инсталация на пикапа не работеше. (Нищо чудно, след като резервните части бяха дефицитни навсякъде из страната, всичко полезно се пренасочваше към армията.) Въздухът отвън бе сух и горещ като във фурна. Хич бе вдигнал прозорците и бе пуснал вентилацията на максимум. Докато стигнем мястото, накъдето се бяхме отправили, в купето миришеше на нагорещена тапицерия, моторно масло и пот.
Хич си бе уговорил среща с управителя на отдела за продажби в компания на име „Тайсън Брадърс“. Спряхме пред главната офис сграда и влязохме в кабинет, украсен с фикус и стенен тапет. Хич веднага премина към преговори за закупуването на два малки булдозера и достатъчно портативни генератори, за да захранят малко градче, плюс необходимите резервни части. Управителят проявяваше нарастващо любопитство — на два пъти попита дали сме независими предприемачи и изглеждаше раздразнен, когато Хич подмина пренебрежително въпросите. Но затова пък остана доволен, когато Хич поиска да направи поръчка. Нищо чудно тъкмо Хич Палей да спасяваше компанията му от надвисналия фалит.
Във всеки случай само за няколко часа Хич похарчи повече пари, отколкото бях изкарал през цялата минала година. Остави на управителя телефон за връзка, каза, че има човек, който да уговори доставката, и после двамата излязохме в нетърпимата жега отвън. В пикапа го попитах:
— Какво си намислил да правиш — да изкопаеш тунел и да го електрифицираш?
— Имаме малко по-амбициозни планове, Скоти. Смятаме да свалим един от паметниците на Куин.
— С помощта на два булдозера?
— Те са добавка към основната сила. На наше разположение е цял батальон от инженерните войски, готов да действа при първа заповед на Сю.
— Наистина ли вярваш, че можете да разрушите хронолит?
— Сю смята, че може. Поне така твърди.
— И кой по-точно сте избрали?
— Този в Уайоминг.
— В Уайоминг няма хронолит.
— Да, все още няма.
Хич ми бе обяснил всичко, доколкото бе наясно. След него Сю попълни празнините.
Изминалите няколко години, оказа се, били доста натоварени за Сю Чопра.
— Ти излезе от играта — подхвърли Хич — и си устрои семейно гнездо с Ашли. Но ние останалите, Скоти, не спряхме да дишаме само защото махна с ръка и ни изостави.
Нито тогава разбирах, нито сега разбирам физиката на хронолитите, освен в популярния смисъл. Зная, че технологията за създаването им включва пространства на Калаби-Яу, които са най-малките съставни части както на материята, така и на енергията и че се основава на принцип, наричан бавно фермионно12 разцепване, което протича на енергийното ниво на микрочастиците. Колкото до това, какво в действителност се случва там долу, във вплетеното
Но Сю го владееше до съвършенство, до степен, която дори не можех да оценя. Федералното правителство едновременно я бе отгледало като своя даровита рожба и й бе създавало непрестанни пречки, но истината бе, че постоянно я подценяваха. Тя бе толкова наясно с геометрията на Калаби-Яу, та започнах да си мисля, че част от нея обитава този свят — беше се заселила сред тези абстракции така, както астронавт би се заселил на далечна и чужда планета. Няма такова нещо като парадокс, обясни ми веднъж Сю. Парадоксът, каза тя, е само илюзия, създадена, когато гледаш на
— Всички части са свързани, Скоти, дори и да не можем да видим съединенията и връзките. Минало и бъдеще, добро и лошо, тук и там. Всичко е едно цяло. — В по-практичен план сътрудниците на Сю вече бяха успели да индуцират тау-турбулентни събития, макар и в микроскопични мащаби. Песъчинки, в сравнение с хронолитите на Куин, разбира се, но принципът бе същият. Сега Сю вярваше, че би могла да попречи на появата на хронолита, като повтори същия експеримент във физичното пространство, където предстои да се материализира хронолитът.
Подготвяше тази операция от близо година, но глобалните системи, които наблюдаваха и предсказваха появи, или бяха строго засекретени, или извън строя, нерядко и двете заедно, и бе необходимо време, за да се задвижи тежката бюрократична машина на военните и да одобри проекта й. Уайоминг бе първата реална възможност, каза Хич — и може би последната. Дори тук не липсваха обичайните опасности — щатът бе истинска Мека за копърхедските милиции, които на всичко отгоре си съперничеха помежду си. Добрата новина бе щедрото триседмично предизвестие, плюс поддръжката на военните. Обществеността нямаше да бъде запозната, за да не бъдат привлечени куинистки тълпи, опитът щеше да е таен, но не и половинчат.
Всичко това добре, рекох на Хич, но не разбирах къде е моето място и защо трябва да се друсам с него в пикапа, докато пръска пари наоколо.
— Скоти — рече той с непроницаемо изражение. — Не задаваш въпроса на правилния човек. Разбери, харесвам те и уважавам това, което постигна в живота си, семейството, което създаде въпреки всички затруднения. Истината обаче е, че са ни нужни техници и инженери, хора, които да се справят с машините, а не някой, който продава джунджурии на пазара.
— Е, благодаря ти.
— Не се сърди. Прав съм, нали?
— Прав си, разбира се.
— Сю настояваше за теб, по нейни си причини.
— Ти спомена някаква стрелка.
— Да, нещо като играта „свържи точките“. Може ли да ти разкажа една история?
— Стига да не откъсваш очи от пътя. — Улиците на Минеаполис бяха в ужасно състояние, пълни с изоставени и ръждясали коли и на няколко пъти Хич се бе озовал в опасна близост до тях, задействайки предупредителните сигнали.
— Мразя натовареното движение — изръмжа Хич.
Разказа ми, че преди шест месеца бил в Ел Пасо заради Сю: разследвал смъртни заплахи, които тя получавала на домашния си терминал — адрес, известен само на неколцина най-близки колеги.
Теоретично Морис Торанс все още отговаряше за охраната на Сю, но Хич вършеше черната работа. Имаше широки връзки в различни куинистки среди и достатъчен уличен опит, за да се справи с типове от подземния свят. Умееше да се бие и без съмнение го биваше в употребата на различни оръжия. Морис бе проследил заплахите до една куинистка бойна група, която действала на територията на Тексас, и Хич заминал, за да се внедри в местната улична армия.
— Само че допуснах детинска грешка — призна ми той. — Задавах твърде много въпроси. Дори тогава можеш да се измъкнеш, ако обстановката е подходяща. Но тези тексасци са шибани параноици. По някое време някой от тях беше решил, че може да представлявам заплаха.
Петима куинисти го нападнали и го завлекли в задната стая на някаква авторемонтна работилница, където го разпитвали, като подсилвали доводите си с назъбено мачете.
Хич вдигна дясната си ръка и ми показа двата отрязани пръста. Бяха зашити внимателно, но си личеше, че раните са били доста сериозни. Опитах да си представя какво е било. Да си представя болката.
— Недей да трепериш — скастри ме той. — Можеше да е и по-лошо. Нали успях да се измъкна.
