Беше пропуснала да спомене срещата на Хич с Адам. Още едно съвпадение. Също неподлежащо на обяснение.
— Въпрос на разбиране — рекох.
— Тогава вземи мен, Скоти! Погледни силата, която държа в тези две ръце! — тя обърна длани нагоре. — Силата да поваля цял един шибан хронолит! Това ме прави
— А не смяташ ли, че страдаш от мегаломания?
— Само че не аз съм измислила всичко това! По някаква случайност съм един от най-добрите специалисти по хронолити в целия свят. Не говоря празни приказки. Не съм си измислила, че ти и Хич сте били в Чъмфон и Портильо, че двамата с теб бяхме в Ерусалим. Това са факти, Скоти, и те изискват обяснение, което да е отвъд случайното съвпадение или слепия шанс.
— Защо искаш да дойда в Уайоминг?
Тя премигна.
— Не съм казвала, че искам. Просто не желая да останеш тук. Макар че сигурно ще си в по-голяма безопасност. Но не мога и да пренебрегвам фактите. Вярвам — да, наречи го интуиция, макар и научна, не ме интересува, — вярвам, че ти имаш своя роля в развръзката на историята с хронолитите. За добро или за лошо, още не зная, макар да съм сигурна, че не би направил нищо, което да ми навреди, нито да е в интерес на Куин. Смятам, че ще е по-добре да дойдеш с нас, защото носиш нещо специално в себе си. Вестта за Адам Милс е като рекламно табло на пътя. Чъмфон, Ерусалим, Портильо, Уайоминг. Ти. Може да не ти харесва, Скоти, но ти имаш своето значение. — Тя повдигна рамене. — Това е, в което вярвам, и то до дъното на душата си. Но ако не мога да те убедя да дойдеш, просто не идвай и може би така е било предначертано, може би двамата с теб ще бъдем свързани чрез твоя отказ.
— Не бива да полагаш подобна тежест на плещите ми.
— Прав си, Скоти, не бива. — Тя придоби тъжен вид. — Но и не мога да я взема със себе си.
Всичко това ми звучеше почти налудничаво. Сигурно защото заради майка ми бях развил нюх към ирационалното. Още като съвсем малък познавах, когато майка ми започва да се държи неестествено. Помня внезапната й самоувереност, раздутото чувство за собствена значимост — белези за назряваща опасност. И всичко това провокираше реакции у мен, отдръпване, граничещо с отвращение, спускане на емоционални прегради.
— Помниш ли Ерусалим? — попита Сю. — Помниш ли онези млади хора, помощниците, които загинаха? Често се сещам за тях, Скоти. Мисля си за онова младо момиче, което дойде при мен тъкмо когато трябваше да се появи хронолитът, когато тау-турбуленцията бе в своя пик. Казваше се Каси. Помниш ли какво ми каза Каси?
— Тя ти благодари.
— Благодари ми за нещо, което не бях направила, и после умря. Според мен тогава тя беше потънала невероятно дълбоко в тау-турбуленцията, толкова дълбоко, колкото не е бил никой никога преди това. Не зная за какво искаше да ми благодари тогава, Скоти, и още не съм го разбрала. Но вероятно е почувствала нещо… много важно. — Тя извърна очи, но лицето й оставаше все така отчуждено. — Искам да доживея до този миг. Или поне ще се опитам да го направя.
Почти всички влюбени имат специално местенце. Бряг, заден двор, пейка в парка. За нас с Ашли това бе една горичка на няколко преки от нашия апартамент, най-обикновен парк в градските покрайнини с бетонно езерце за патици, детска площадка и игрище за бейзбол. Идвахме тук доста често, в първите месеци след Портильо, когато Аш се възстановяваше от загубата на Адам, а аз бях прекъснал връзките си със Сю и компания.
Тук й бях предложил да се оженим. Помня, че си бяхме взели храна за пикник, а после на хоризонта внезапно се появиха черни облаци. Заваля ненадейно и силно. Изтичахме до близкото игрище и се скрихме под навеса. Доста бързо захладя и пронизващият вятър накара Ашли да се притисне в мен. Високите борове се превиваха под поривите на бурята и клоните им се преплитаха като пръсти, и аз избрах този момент, за да попитам Ашли дали е съгласна да ми бъде жена. Тя ме целуна и каза „да“. Всичко стана бързо и изглеждаше просто перфектно.
Сега отново я отведох там.
Край нашия град има доста подобни паркове, създадени в началото на века, в някакъв момент, когато е имало увлечение по зелените площи. Повечето от тях сега са занемарени и превърнати в жилища за бездомниците. Този е едно от малкото изключения, сигурно, защото местните хора го поддържат и дори нощем из него кръстосват доброволчески патрули. Когато дойдохме, бе късен следобед и денят, за разлика от вчерашния, бе доста по-хладен, от онези приятни летни дни, които ти се иска да сгънеш и да прибереш в джоба. Край езерото имаше и други хора, дошли на пикник, а по брега се разхождаха рибари.
Настанихме се на една от олющените скамейки на бейзболното игрище. Бяхме си купили храна по пътя, пилешки хапки в тесто. Ашли похапваше неуверено, безпокойството се долавяше във всяко нейно движение. Предполагам, че в моите също.
В началото бях решил да й разкажа за Адам. Сетне обаче стигнах до извода, че няма да мога. Все още вярвах, че тя заслужава да знае, че е жив. Но Сю имаше право. Новината щеше дай причини повече болка, отколкото да й помогне.
Не можех да й сторя подобно нещо, колкото и да се бунтуваше съвестта ми.
Сигурно от ето такива решения се сглобява човешката съдба — това са нейните дъски и пирони, като игра на бесилка.
— Помниш ли момчето? — попита ме Ашли, докато си изтриваше пръстите с кърпичка. — Малкото момче от игрището?
Бяхме дошли тук един неделен ден скоро след като се оженихме. На игрището се провеждаше тренировка на детския отбор, с двама треньори и неколцина родители по пейките. Батерът бе хлапе, което сякаш бе израсло на пържоли и стероиди, от онези единадесетгодишни, които сякаш се бръснат от предучилищна възраст. Питчърът, напротив, бе русокос и мършав и хвърляше доста вяло. За съжаление метна една от топките високо и когато батерът я върна с невероятна сила, нещо за миг отвлече вниманието му и той извърна глава. Топката го удари право в слепоочието.
Тишина, после изплашени викове и писъци. Питчърът премигна слепешката и тупна на земята, където остана да лежи с разперени ръце.
И тук дойде най-странното. Не бяхме нито родители, нито участници, просто случайни зяпачи, които мързелуваха наблизо, но аз пръв се обадих на „Бърза помощ“, а през това време Ашли, която бе изкарала курс за оказване на първа помощ, изтича при момчето, преди още да е дошъл треньорът.
Травмата не беше сериозна. Ашли положи главата му в скута си и дори успя да успокои майката, докато пристигне линейка. Нищо толкова необичайно, освен че двамата бяхме реагирали с невероятна бързина.
— Помня — отвърнах.
— В онзи ден научих нещо — рече Ашли. — Научих, че и двамата сме готови да се случи най-лошото. Винаги. Може би на някакво подсъзнателно ниво го очакваме непрестанно. При мен е заради баща ми. — Бащата на Ашли бе алкохолик, което бе довело до нейното преждевременно съзряване. Беше умрял от рак на черния дроб, когато тя била петнайсетгодишна. — При теб заради майка ти.
Да очакваме най-лошото. Какво пък, права беше. В съзнанието ми прозвуча гласът на майка ми: „Скоти, престани да ме гледаш така!“
— Което пък означава — продължи тя, избягвайки да срещне погледа ми, — че и двамата сме доста силни характери. Преживели сме немалко трудности.
Трудности, като дете убиец, възкръснало от смъртта?
— Искам да кажа, Скоти, че ти вярвам. Направи, каквото смяташ за правилно. Не е необходимо да ми го съобщаваш деликатно. Заминаваш с тях, нали?
— Само за малко — отвърнах.
