— Оттогава ли куцаш?
— Да, раниха ме в крака — за щастие с дребнокалибрен пистолет. Тъкмо когато напусках сцената. Акълът не ми побира откъде бяха изровили тази антика — трябва да е била от миналия век. По-важното, Скоти, е, че познах стрелеца.
— Познал си го?
— Мисля, че и той ме позна или поне се сети, че ме е виждал. Сигурно това го стресна, инак едва ли щеше да пропусне. Беше Адам Милс.
Отдръпнах се почти инстинктивно и неволно се подпрях на нагорещената врата, ала усещах само хлад.
— Невъзможно.
— Проклет да съм, ако лъжа. Не е загинал в Портильо — сигурно се е измъкнал с оцелелите.
— И се срещнахте в Ел Пасо? Просто така?
— Сю каза, че не било случайно. Нарече го значима последователност. На времето
— Не го приемам.
— Може и да не приемаш, това си е твоя работа. И аз не приемам този куршум в крака. Ако има някакво значение, трябваше да убия няколко души, за да отнеса тази информация на Сю. Тя решава какви изводи да си прави от нея.
— Убил си няколко души?
— Скоти, с какво по-точно мислиш, че се занимавам? Пътувам из страната да чета проповеди? Да, убивам хора. — Той поклати глава. — И точно това не ми дава покой. Мислиш си, че съм онзи едър, колоритен субект, с когото беше приятелче в Чъмфон. Но аз съм убивал още преди да се запозная с теб, Скоти. Сю го знае. И ти трябваше да се сетиш — продавах дрога, а не бански, дявол го взел. Човек неминуемо се забърква в разни неща. Тогава и сега. Не съм съвестен като теб. Зная, че се мислиш за негодник, задето се издъни с Джанис и Кати, но дълбоко в душата си ти си семеен човек, Скоти. И това е всичко.
— И какво иска Сю от мен?
— Ще ми се да знаех.
21.
Във време като сегашното „Мариот“ не привлича изобилие от гости. Сю беше сама в помещението с малкия басейн, до което бе долепена сауната, а Морис Торанс стоеше на пост пред вратата.
Тя извърна глава към мен над бълбукащото джакузи веднага щом влязох. Носеше огненочервен цял бански костюм и бяла еластична шапка, но както винаги нехаеше за външния си вид. Дори във врящите води на басейна не бе свалила архаичните си очила, с рамки от материал, който напомняше издраскан бакелит.
— Трябва да опиташ и ти, Скоти — рече тя. — Много е отпускащо.
— Не съм в настроение.
— Аха, предполагам, че си разговарял с Хич?
— Да.
Тя въздъхна.
— Добре, дай ми още минутка.
Надигна възедрото си тяло от джакузито и когато си свали шапката, косата й се разпиля като освободено от клетка животинче.
— Предпочитам да седнем на фотьойлите до прозореца — рече тя. — Не ти ли е топло с тези дрехи?
— Добре съм си — отвърнах, макар че въздухът бе като в тропиците и миришеше на хлор.
— Значи Хич ти каза за Адам Милс?
— Да, каза ми. Още не съм говорил с Ашли.
— Недей, Скоти.
— Да не казвам на Ашли? Защо, ти ли ще й съобщиш?
— Нямам подобно намерение и по-добре ти също да не го правиш.
— Тя мисли, че е мъртъв. Има право да знае истината.
— Адам е жив, в това няма никакво съмнение. Но ти си задай въпроса: какво ще спечели Ашли, ако узнае? По-добре ли е, ако научи, че Адам е жив и е убиец?
— Убиец? Той такъв ли е?
— Да. Това е неоспорим факт. Адам Милс е фанатично вярващ куинист, убиец и водач на една от най-реакционните бойни групи в страната. Мислиш ли, че Ашли трябва да го разбере? Искаш ли да й съобщиш, че с живота, който води, синът й най-вероятно съвсем скоро ще влезе или в гроба, или в затвора? Наясно си, че ако това се случи, ще трябва отново да преживее мъката си по него.
Поколебах се. Опитвах се да се поставя на мястото на Ашли — например да не знам нищо за Кати вече няколко години. Всяка информация би била добре дошла.
Но Адам не беше Катлин.
— Виж какво спечели тя след Портильо. Работа, семейство, истински живот —
Реших засега да отложа решението. И без това не бях дошъл тук да говорим по този въпрос.
— Бездруго ще й го отнема, ако тръгна на запад с вас — а според Хич точно това искате от мен.
— Да, но само за малко. Скоти, ще седнеш ли най-сетне? Омръзна ми да говоря с вдигната глава.
Настаних се във втория фотьойл. Отвъд запотените прозорци градът се къпеше в златистата следобедна светлина. Слънчевите лъчи се отразяваха в прозорците, сателитните чинии по покривите и гладките пътища.
— А сега ме слушай внимателно — заговори тя. — Важно е, а искам да бъдеш непредубеден, колкото и да е трудно при тези обстоятелства. Зная, че има много неща, които не ти съобщаваме, но моля те да разбереш, че се налага да бъдем предпазливи. Трябва да сме сигурни, че не си променил мнението си за Куин — чакай, не се прави на обиден, и по-странни неща са се случвали — и че не си се забъркал в копърхедските кръгове като съпруга на Джанис, как му беше името — Уитман. Морис все настоява, че не бива да се доверяваме никому, ала аз се застъпих за теб. Защото те познавам, Скоти. Ти си вътре в тау- турбуленцията от самото начало. И двамата сме там.
— Значи споделяме свещена връзка. Глупости, Сю.
— Не са глупости. И няма нищо случайно. Вярно, че интерпретациите са мои, но изчисленията показват…
— Изобщо не ме интересуват изчисленията.
— В такъв случай ме изслушай и аз ще ти кажа какво смятам за истина. — Тя извърна глава и присви очи, сякаш се съсредоточаваше. Никак не ми хареса изражението на лицето й. В него имаше нещо надменно, почти нечовешко. — Скоти — рече тя, — аз не вярвам в съдбата. Това е остаряла концепция. Животът на човека е невероятно сложен феномен, далеч по-непредсказуем от живота на звездите. Но освен това зная, че тау-турбуленцията влияе на причинността напред и назад във времето. Съвпадение ли е, че двамата с Хич в края на краищата дойдохте да работите за мен, или че Адам Милс сподели нашата турбуленция в Портильо? И в двата случая ти би могъл да подредиш логична последователност от събития, които да обяснят всичко, но дали обяснението ти е напълно задоволително? Аз се свързах с Хич Палей чрез събитията в Чъмфон и не мисля, че това е случайно. Ти се срещна с Ашли — децата и на двама ви са поклонници. Хайде, Скоти, обърни се назад и погледни всичко внимателно. Не виждаш ли как частите на мозайката си пасват съвсем точно? Предшестващите причини са незначителни. Значи има някаква съществена
