След Портильо си дадох ясна сметка, че трябва да избирам между живота с Ашли и работата за Сю. Чопра упорстваше във вярата си, че настъплението на хронолитите може да бъде спряно, стига да разполагаме с необходимата техника и да разбираме достатъчно добре процеса. Лично аз се съмнявах. Да вземем например термина „хронолит“ — грозна и претенциозна дума, измислена от никому неизвестен журналист малко след Чъмфон, дума, която никога не съм харесвал, но която бях започнал да уважавам заради точния й смисъл. Хронос — време, и литос — камък. Не е ли това същината на въпроса? Време, втвърдено като камък. Зона на абсолютна определеност, заобиколена с пяна от мимолетност (какъвто е човешкият живот например), която деформира околния свят, за да го нагоди към своите контури.
Лично аз не желаех да бъда деформиран. Животът, който исках с Ашли, бе същият, от който хронолитите ме бяха лишили. Двамата с Аш се бяхме върнали от Тусон, за да си ближем раните и да черпим един от друг силата, от която се нуждаехме. След като напуснах Сю, вече не можех да осигуря на Ашли комфорта, който бих искал, но ако бях останал там, щях само да потъвам все по-дълбоко в тау- турбуленцията, която ми отнемаше и малкото свобода.
Истината е, че не бяхме губили напълно връзка. Сю ми се обаждаше от време на време за съвет, макар че нямаше много неща, които бих могъл да сторя без достъп до нейните защитени със специални кодове програми. Като че ли ми звънеше най-вече, за да ме държи в течение, да споделя с мен оптимистичните и песимистичните си настроения или да си побъбрим. Струва ми се, че черпеше косвено удоволствие от живота, който си бях уредил — сякаш беше кой знае каква екзотика и нямаше милиони други семейства като нашето, опитващи се да преживеят в тези сурови времена. Във всеки случай никога не съм очаквал да се появи на прага на дома ми, особено по този тайнствен начин.
Аш бе разменяла по някоя и друга дума със Сю, но двете никога не се бяха срещали, а Рей й бе напълно непознат. Представих ги, малко по-официално, отколкото ми се искаше, сетне Ашли отиде в кухнята да „направи кафе“, тоест да успокои тревогата си от неочакваната им поява.
Рей повтори отново, че посещението им е съвсем неофициално. Сю все още поддържала своята мрежа от връзки с останалите изследователи на хронолити и сега пътували на запад, за да се срещнат с някои от тях. Широкопръстата ръка на федералното финансиране отново се бе протегнала към нея, въпреки че все още разполагаше с неколцина противници в Конгреса. В последно време, обясни тя, работата й била под постоянно прикритие, най-вече от други агенции и служби, заради бюрократични войни и съперничества, които не разбирала. Пристигнали в Минеаполис със съвсем конкретна задача, а при мен дошли на приятелско посещение.
— Трябваше да ми се обадите.
— Прав си, Скоти, но никога не знаеш кой те подслушва. Между скритите копърхед в Конгреса и лудите по улиците… — тя сви рамене. — Ако е неудобно, ще се преместим в някоя хотелска стая.
— Оставате тук — заявих. — Просто се чудех.
Не се съмнявах, че зад визитата им се крие повече от приятелска загриженост. Но нито тя, нито Рей споделиха подробности, а аз, поне засега, не проявявах излишно любопитство. Сю, с нейните постоянни мании и невероятни открития, беше явление от отдавна отминало време. Много неща се бяха променили след Портильо.
Да, все още гледах новините за настъплението на Куин, когато имах сигнал, разбира се, и продължавах да се чудя какво може да означава тау-турбуленцията и как би могла да въздейства на живота ми. Но това бяха среднощни страхове, от онези, които не ти дават да спиш, когато дъждът тропа по прозореца като нежелан гост. Бях се отказал да търся значението на всеки един от термините на Сю — разговорите й с Рей неизменно и твърде скоро затъваха в пространствата на Калаби-Яу, тъмните кварки и прочее езотерични термини. Колкото до самите хронолити… срамно ли е да призная, че бях постигнал свое лично, самостоятелно примирие с тях? Че се бях успокоил с мисълта за невъзможността ми да влияя на подобни загадъчни и необхватни събития? Може би в известен смисъл това беше предателство. Но ми се струваше най-разумното нещо.
Толкова по-тревожно ми бе да съм отново в компанията на Сю, чийто фанатичен интерес към въпроси от подобен характер бе по-ярък от когато и да било. Изглеждаше спокойна и уравновесена, докато разговаряхме за старите времена и за общи познати. Но очите й блеснаха и гласът й укрепна веднага щом стана дума за скорошните събития около Фритаунския хронолит и за настъплението на куинистките армии в Нигерия.
Наблюдавах я, докато говореше. Величествената корона на къдравата й коса бе посребряла по краищата. Беше още по-измършавяла отпреди и имаше изтощен вид, който се подсилваше от трескавите й движения.
А Рей Мозли, колкото и да бе невероятно, все още бе влюбен в нея. Не че ми го каза, естествено. Имах усещането, че Рей изживява любовта си към Суламит Чопра като лично страдание, вечно невидимо за околните. Но не беше невидимо. А може би той самият бе решил така: по-добре да храни напразни надежди, отколкото да се примири с поражението. Наблюдавах го как я стрелка тайно с поглед, как се усмихва на всяка нейна дума, следи внимателно движенията й и е готов да се хвърли да я защитава и при най-малкия намек за критика.
И когато Сю кимна към кухнята, където бе Ашли, и каза: „Завиждам ти, Скоти. Винаги съм искала да подхвана семеен живот с някоя добра женица“, Рей се изкиска послушно. И трепна — само веднъж.
Настаних ги на канапето във всекидневната. За Рей това щеше да е истинско изпитание — да спи до своя кумир, да се вслушва в дишането й. Но не можех да им предложа нищо повече.
Преди да си легна, дръпнах Сю настрана.
— Радвам се, че наминахте — рекох. — Наистина. Но ако искаш от мен повече от няколко нощи на дивана, трябва да знам.
— Ще поговорим за това утре — отвърна тя. — Лека нощ, Скоти.
Отидох при Ашли, която споделяше моето безпокойство. Колко било хубаво да дойдат тези хора, за да се запознае с тях. Хора, за които бе слушала от мен. Но тя явно се страхуваше от тях.
— Страхуваш ли се?
— Да, както Кати се страхува от наборната комисия. И по същата причина. Те искат нещо от теб, Скоти.
— Нека това не те притеснява.
— Не мога да не се притеснявам. Тези хора са умни. Няма да дойдат тук, ако не смятат, че могат да получат от теб… каквото и да искат да получат.
— Няма да позволя да ме убедят, Аш.
Тя се обърна на другата страна и въздъхна.
Цели седем години Куин не бе поставил хронолит на американска земя, поне нямаше такъв на север от мексиканската граница. Заедно със Северна Европа, Южна Африка, Бразилия, Канада и Карибските острови ние бяхме нещо като архипелаг на относително спокойствие в един свят, завладян от лудост. Въздействието на Куин в Америка бе по-скоро икономическо, отколкото политическо. Глобалният хаос, особено в Азия, бе намалил търсенето на готова продукция. Парите се пренасочваха от леката промишленост към отбранителната индустрия. Така се получаваше относително ниско ниво на безработица, но същевременно недостиг и дори дефицит на стоки от първа необходимост. Копърхедските организации тръбяха тревожно, че икономиката постепенно се съветизира, и вероятно поне за това имаха право. Все още нямаше истинска прокуинистка партия в Конгреса, нито нейни застъпници в Белия дом. Нашите куинисти (и техните радикални съюзници) бяха улични бойци, а не организатори. Поне засега. Друг въпрос бяха уважавани копърхед като Уит Делахънт — такива имаше навсякъде, но те предпочитаха гласовете им да не се чуват.
Бях чел някои образци на копърхедската литература, академични писатели като Додие, Пресинджър, Парижската група и популисти (най-вече „Императорски одежди“ на Форестал, когато стана бестселър). Имах известна информация и за музикантите и писателите, които представляваха общественото лице на нелегалните куинистки движения. Като цяло исканията им ми звучаха като надежди за по-добър живот, неизменно свързани със създаването на куинистка диктатура.
Но все още нямаше никакви преки доказателства за съществуването на самия Куин. А той
